Освен това беше четвъртък. Чичо Рингелхут беше взел племенника си Конрад от училище, и сега двамата вървяха по улицата. Конрад изглеждаше доста загрижен. Но чичо му съвсем не забелязваше това, а с радост предвкусваше хубавия обед.
Преди обаче да продължа разказа, трябва да дам обяснение за семейство Рингелхут. И тъй: чичо Рингелхут беше брат на Конрадовия баща. И понеже чичото още не беше женен и живееше сам, разрешаваха му всеки четвъртък да взема племенника си от училище и да го завежда у дома си. Този ден обядваха заедно, разговаряха, пиеха кафе и чак привечер момчето се връщаше при родителите си. Тези четвъртъци бяха много смешни, тъй като чичо Рингелхут нямаше жена, която да сготви обеда. А освен това нямаше и прислужница. Затова той и Конрад ядяха най-невъзможните ястия. Често шунка с бит каймак, или солени гевречета с червени боровинки. Или пък черешова торта с английска горчица. Предпочитаха английската горчица пред немската, защото тя беше толкова лютива, че хапеше като със зъби. Ако след това им прилошееше, те заставаха на прозореца и се смееха така, че съседите си мислеха: „Аптекарят Рингелхут и племенникът му сигурно са се побъркали. Колко жалко!“
И тъй, както вървяха по улицата, чичото каза:
– Какво става с теб?
В този миг някой го дръпна за ръкава. И когато двамата се обърнаха, видяха пред себе си голям черен кон, който ги запита най-учтиво:
– Може би, случайно носите бучка захар със себе си!
Конрад и чичо му поклатиха отрицателно глави.
– Тогава, моля извинете за безпокойството! – каза големият кон, свали сламената си шапка и понечи да си тръгне.
Чичо Рингелхут бръкна в джоба си и запита:
– Мога ли да ви услужа с цигара?
– Не, благодаря – каза конят тъжно, – аз не пуша.
След това се поклони, спусна се в тръс към площада и спря провесил език, пред един деликатесен магазин.
– Трябваше да го поканим на обед – рече чичото. – Сигурно е гладен. – И като погледна племенника си, добави:
– Накъде си се разбързал, Конрад? Ти не чуваш какво ти говоря!
– Ах, аз имам да пиша съчинение за Южните страни, – отговори момчето.
– За Южните страни ли? – извика чичо му. – Но това е ужасно!
– Страшно – каза Конрад. – Всички, които сме добре в смятането, имаме да пишем за Южните страни. Защото сме нямали фантазия! Останалите трябва да опишат строежа на четириетажна къща. Това, разбира се, е играчка – работа в сравнение с нашето. Но такава е ползата, задето умеем да смятаме добре.
– Ти наистина нямаш фантазия, мили мой – каза чичо Рингелхут, – но тъй като аз съм ти чичо, все едно е, че имаш. Ние ще представим славно съчинение на учителя ти!
След това той стъпи с единия си крак на платното, а с другия продължи да върви по бордюра и така се движеше, куцукайки покрай племенника си. Конрад си беше момче. И се развесели.
Веднага щом стигнаха в дома на чичото, двамата седнаха да обядват. Имаше сладки от кълцана сланина и малко салата от месо с малинов сироп.
– Спартанците са яли и супа от кръв, без дори да им трепне окото – рече чичото. – Вкусно ли ти е това, млади приятелю?
– Страшно – отговори Конрад.
– Трябва да се каляваш – забеляза чичо му. – Като войници ни даваха фиде с херинги, а като студенти – ориз със захарин. Кой знае какво ще ви дават, когато пораснете. Затова яж, момчето ми, докато стомахът ти хване мазоли!
И му сипа още една лъжица малинов сироп върху салатата от месо.
След като се нахраниха, те позяпаха четвърт час от прозореца, в очакване да им прилошее. Обаче нищо не им стана. След това правиха гимнастика. Чичото покачи племенника си върху големия шкаф за книги и там Конрад направи стойка на ръце.
– Един момент! – извика чичо му. – Остани за малко така, с главата надолу.
И той изтича до спалнята, довлече оттам пухената си завивка и я просна пред шкафа за книги. След това извика: – „Хоп!“ и Конрад, както бе приклекнал, скочи върху мекия пух.
– Великолепно! – извика чичо му и като се засили, прескочи масата. В долния етаж се чу глух трясък и звънтене.
– Това беше полилеят на Мюлбергови, – каза Рингелхут разтревожен.
Почакаха няколко минути, но никой не почука, нито пък позвъни.
– Навярно Мюлбергови не са в къщи – каза Конрад.
И все пак, се позвъни! Момчето изтича навън, отвори и се върна побледняло.
– Вън стои черният кон – прошепна то.
– Да влезе, – заповяда чичо Рингелхут.
Племенникът пусна коня. Той свали сламената си шапка и запита:
– Преча ли ви?
– Съвсем не! – отвърна чичото. – Моля, седнете!
– Предпочитам да стоя прав – каза конят. – Не взимайте това за неучтивост, но ние, конете, сме навикнали да стоим.
– Както обичате – рече чичото. – Мога ли да ви запитам на какво дължим честта да бъдем удостоени с вашето посещение?
Конят погледна сериозно и двамата с големите си черни очи.
– Вие ми станахте много симпатични още от самото начало – каза гой.
– А също и вие на нас – отвърна Конрад и се поклони. – Яде ли ви се още захар на бучки?
Без да дочака отговор, той изтича в кухнята и донесе кутията със захарта. След това започна да слага една след друга бучките на дланта си. Конят изяде без прекъсване около четвърт кило. После въздъхна с облекчение и каза:
– Дявол да го вземе, крайно време беше да хапна нещо! Благодаря ви, господа! Позволете да ви се представя. Казвам се Негро Кабало. До края на месец април бях в цирка „Саразани“, където изпълнявах номер – пързаляне с летни кънки. Но след това ме уволниха и оттогава не съм припечелил нищо.
– Да, да – каза чичо Рингелхут, – и с конете се случва както с хората.
– Ах, тези проклети автомобили! – продължи Негро Кабало. Нас, тия машини ще ни опропастят съвсем. Представете си, аз дори бях готов да се цаня като файтонджийски кон, макар да имам гимназиално образование. Но даже и генералният секретар на Съюза на файтонджийските коне не може да ме назначи. При това той е наистина влиятелен кон. Впрочем самият този носорог се вози на автомобил.
– При тези обстоятелства не бива да се учудваме на нищо – прибави чичо Рингелхут, като поклати глава...
Издателство Пан
Това се случи на 35 май в Хеликон
Това се случи на 35 май в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар