На малкия остров, Първи урок, Слънцето и сянката, Рицар без броня, С любов и нежност, Васката, Един снимачен ден, Откъде се знаем?, Йохохо! и Всичко от нулата
... Има и друг случай, който често съм разказвал, защото е много смешен. Това беше във филма „Рицар без броня“. Този филм беше намислен във време, когато нямах сериозна идея за дългометражен филм. А пък не трябваше да изпускаме това лято. Тогава аз взех няколко спомена и направих четири новелки с отделни главни геройчета деца. Започнахме да избираме децата по училища и т. н. Вече почти бяхме избрали на добро равнище деца, когато се появи едно момче, син на известния наш документалист Христо Ковачев – Олег Ковачев. Едно чипоносо такова, което така игнорираше камерата, имаше такава свобода... – о, то за тази новелка ще бъде много добре. Ама след малко, въпреки че бяхме доволни от другите, изведнъж усетихме, че ако това чудо е едно от децата – ами... то ще похлупи всичките и ще разкрие неистината в тяхната игра. И ще се усети – ах, колко това е хубаво, а всичкото друго ще потъне. Още повече, че има в зрителската психология такова нещо – при първите кадри, ако играта не е най-добра, човек го усеща. След още една, две, три минути започва да привиква и между него и неистината се сключва нещо като, англичаните имат една дума, „джентълменско споразумение“. И полека-лека не усещаш тази дистанция от истинската правда. А ако едно такова хлапе те „хвърли“ към нея, веднага ще разбереш. И си казахме: „Така не може.“ Трябват промени, трябва то до бъде геройче на целия филм и трите от четирите новелки да се превърнат в епизоди от неговия живот. Трябваше сценарият отново да се преработва, за да стане това, което стана, и беше един от сравнително добрите филми по онова време.
Затова е хубаво сценаристът да бъде на място, да поправя себе си. Ето защо ви разказвам и този почти анекдотичен случай от същия филм със същия Олег. Има сцена в една печатница. Избран е Полиграфическият комбинат, знаете голямата сграда, където никой няма да каже, че... Това пък са други проблеми – за нашата архитектура. Може ли един завод за книги да изглежда така отвънка, да прилича на древногръцки храм? Това са били нашите глупости от онова време. Стълбищата в тази печатница са също така, доста луксозни – с дървени перила и върху тях през метър и половина по една декоративна топка, отгоре завинтена. Ние се качваме и нищо не забелязваме. Качва се този Олег и казва на Шаралиев: „Виж, виж, чичо Шаро, как са сложили топки, за да не се пързалят журналистите.“ Кога ще го измислиш ти такова нещо! Ние веднага го бутнахме, разбира се, във филма си. Та за тази цел, за да мога да променям сценария, аз си позволявам да се пречкам на режисьора и на другите...
Валери Петров
Издателство Захарий Стоянов; УИ Св. Климент Охридски
Няма коментари:
Публикуване на коментар