Атанас Шопов >> Из живота и положението на българите във вилаетите

Дедеагачко и Гюмюрджинско, Кавалско и Драмско, Неврокопско, Мелнишко, Солунско, Воденско, Кайлярско, Костурско, Битолско, Охридско, Прилепско, Велешко

... Почтеният притежател на „хотела“ още спеше; моето пристигане го събуди и той излезе, облечен в дълг кожух, полубос и с голи гърди, за да ми предложи кафе с мляко. Правеше с гордост това любезно предложение, защото бе осъзнал, че щом може един „хотел“ да прави кафе с мляко, значи е вкусил вече от цивилизацията на века и стои по-високо от обикновените механи. Но вместо да се съглася да ми поднесат каквото и да било питие, предпочетох да поведа разговор с разгърдения, облечен в тежък кожух хазяин на кулелибургаския хотел. И защото ми говореше на гръцки, прибегнах до същия език, за да се разберем.

   – Какво название носи вашият хубав хотел? – го попитах.
   – Той се нарича хотел, както и всичките други хотели по станциите – ми отговори.
   – Защо не сте го нарекли хан?
   – Защото ханищата дават прибежище също на коне и на волове, а тук дохождат само хора; хотелите са направени само за хора, докато в ханищата има и обори.
   – Имате ли други гости освен мен?
   – Имаме само един базиргянин (търговец), който ходи по селата и продава на селяните срещу яйца, вълна и жито разни бакалски стоки – сол, сапун, игли, конци и др.
   Върху тезгяха в един ъгъл на кафененцето лежеше на торбичката си за възглавница бос евреин. Той беше другият гост на хотела освен мене. А навън край вратата дремеше вързано магаренце, което бе нещастно, че за него няма пригодени покои; защото хотелът не беше хан, следователно имаше хляб за гостите, но не и сено за животните. Това беше хайванчето на търговеца, с което той разнасяше бакалската си стока по селата.
   – А имате ли нещо за ядене? – попитах.
   – Имаме сирене и яйца, имаме и прясна риба – сом, уловен вчера в Марица.
   – В такъв случай да ми изпържиш малко от прясната риба, но с хубаво масло.
   Хотелджията се зае да приготвя закуската. Маслото му беше действително хубаво, селско. Това се позна от самото начало на пърженето, защото по цялото кафененце се пръсна приятна миризма. След малко пресният пържен сом ми се поднесе и настървено седнах да закуся. Но още първият залък ми показа, че това не беше прясна, а направо горчива от сол риба.
   – Абе, бае, това не може да се яде от сол.
   – Прясна е, прясна риба, малко е по-солена.
   – Как малко, дори горчи от сол.
   Впоследствие разбрах, че рибата действително била прясна, вчерашна, но като я уловили, нарязали я и вместо да я посолят, я хвърлили право в тагарчето със солта. При пърженето хазаинът не намерил за нужно да я поизчисти и поизмие, а от тагарчето я хвърлил в тигана. Така се задоволих да хапна само сиренце.
   – Позволи ми сега, след като похапнах, да те попитам от кое си село? – казах на хотелджията.
   – Аз не съм тукашен – ми отговори, – аз съм от горе, от Пловдивско, от с. Синджирлий. Задомен съм тука, в Димотишките села; имам си деца, имам си от жената къщица, лозе; направих си и това хотелче и си поминуваме, слава Богу.
   – Значи ти си българин. А защо не ми говориш на езика си?
   – А белки ти знаеш български?
   – Знам зер.
   – А де си се научил? Българският език се мъчно учи от чужденци.
   – Научила ме е майка ми.
   – Майка ти е българка?
   – И майка ми, и баща ми.
   – Значи ти си българин.
   – Българин.
   – Чудно, а аз те помислих за грък. Затова си такъв сладък и разговорлив.
   – Ами децата ти знаят ли български?
   – Не знаят, майка им говори гръцки, защото е гъркиня, но дъщеря си ожених за българин и внучетата ми сега говорят български; зетят излезе по-корав от мен...

Издателство Изток-Запад

Из живота и положението на българите във вилаетите в Хеликон

Из живота и положението на българите във вилаетите в Books.bg