Астрид Линдгрен >> Малките детективи и гълтачът на мечове

Пиша, за да забавлявам детето в мен, но желанието ми е историите ми да развличат по същия начин и другите деца. Астрид Линдгрен

   Беше чуден този панаир на Пазара на въшките. Стори им се, като че ли някоя приказка се е превърнала в действителност пред очите им, още когато видяха светещите надписи над входа и рая от светлини и отблясъци зад него. Целият площад сияеше, по всички стари люлякови храсти на Пазара на въшките висяха червени и жълти фенери, които озаряваха мрака, така че всичко изглеждаше магическо, неправдоподобно и празнично и съвсем различно от всеки друг път. Въртележката описваше своите кръгове и самата тя беше едно чудо със своите гирлянди от малки трепкащи светлинки. Всеки отделен павилион бе обгърнат от червени, тайнствени отблясъци, които те примамваха, все едно дали го искаш или не. В павилионите стояха великолепно облечени дами, които вежливо подканяха всеки да опита късмета си. Имаше най-различни възможности: да се хвърлят стрели или да се стреля в мишена, или да се мята топка в лицето на комично изрисувани мъже от дърво. Навсякъде беше пълно с хора, кипеж, който сам по себе си беше вълнуващ. Те се блъскаха, смееха се и опитваха късмета си и всичко можеше да се чуе отдалеч и надалеч. А където и да отидеше човек, навсякъде го настигаше музиката на въртележката, която обещаваше толкова много радост. Да, майската вечер беше пълна с музика и светлина, и смях, и ухания, така че непременно трябваше да е изпълнена със страстни и весели приключения.
   Там, докъдето светлините на панаира не достигаха, съвсем накрая на площада, стояха невзрачните малки къщички, тихи и изоставени в пролетния здрач. Само възрастни хора, които вече бяха престанали да разбират какво удоволствие е да бъдеш на панаира, стояха на стълбите в бледата светлина и слушаха музиката, пиеха по глътка кафе и вдишваха аромата на своя люляков храст. Те също бяха много доволни, макар и да не можеха вече да се качат на въртележките или да зърнат световноизвестния гълтач на мечове Алфредо.
   Но Расмус и Понтус, които бяха единайсетгодишни и имаха по-големи изисквания към живота, щъкаха навсякъде из площада, пъргави като катерички и твърдо решени да изпитат толкова наслади, колкото могат да се изтръгнат от трите крони. По-голяма част от удоволствията впрочем вече беше зад гърба им. Трите крони неусетно почти се бяха стопили, додето се возеха на въртележките и на няколко пъти опитваха късмета си. Но кулминацията на вечерта им предстоеше – световноизвестният гълтач на мечове Алфредо.
   – Не се блъскайте! – Не се блъскайте! Има място за всички. Следващото представление започва само след няколко минути!
   Пред палатката на гълтача на мечове Алфредо стоеше засукана дама в червена рокля от коприна и крещеше с пълно гърло.
   – Не се блъскайте! – викаше тя, колкото ѝ глас държи, макар че нито един човек не правеше и опит да свърне към палатката. Но сега Алфредо сам излезе навън, стъпи върху малък подиум и веднага около него се събра доста народ. Хората протягаха шии и зяпаха гълтача на мечове, който беше изнасял представленията си във всички европейски столици – поне така твърдеше засуканата дама.
   Гълтачът на мечове бе истински бабанко. Стоеше там, с разкрачени нозе и космати гърди, и създаваше впечатлението, че през целия си живот не е хапвали нищо, което да е съдържало нещо по-малко от един меч. Имаше черни мустаци и къдрава, черна, изключително буйна коса, което му придаваше чуждоземен и авантюристичен вид. Беше с червендалесто лице и се оглеждаше наоколо си с физиономия, която изразяваше самоувереното му и весело снизхождение, като по този начин искаше да подчертае колко смешно му се струва, че един мъж, който е триумфирал във всички европейски столици, сега стои тук, във Вестанвик.
   – Представи си само ако някой меч му влезе в кривото гърло – каза Расмус.
   В този миг Понтус направи ужасяващото разкритие, че от целия им капитал са останали не повече от петдесет йоре, точно половината от парите, които са им нужни, ако искат да гледат представлението на Алфредо.

   Понтус постави монетата в дланта си, втренчи се удивено в нея и забърчи чело.
   – За мен това е загадка. Все пак имахме цяла една крона.
   – Имахме все пак три крони – философски заключи Расмус. – Но на това място парите се стопяват до шушка, още преди да си се обърнал.
   – Какво ще стане с Алфредо? – загрижен се завайка Понтус.
   Расму поразмисли, погледна Понтус отстрани и дяволито му предложи:
   – Ако само аз вляза и внимателно наблюдавам, след това бих могъл да ти покажа как го прави.
   Понтус не бе очарован от това предложение.
   – Не може ли да отидем и да разговаряме с него? Навярно ще бъде дружелюбно настроен и ще ни пусне двамата срещу петдесет йоре.
   – Винаги можем да опитаме – отвърна Расмус. Те се промушиха до платформата, на която стоеше Алфредо.
   – Ах, господин Алфредо... – подхвана Расмус.
   Но засуканата дама говореше непрестанно и Алфредо, изглежда, не ги чу.
   Тогава Понтус събра цялата си смелост и бодна с изопнат показалец канарата, изпружи врат, усмихна се насилено и каза шеговито:
   – Ей, чичо, можем ли да влезем за половин цена, ако обещаем, че всеки от нас двамата ще гледа с по едно око?
   Тога го беше прочел в някаква книга и му се стори изключително подходящо да употреби израза точно в този момент. По време на своя единайсетгодишен живот беше научил, че определен вид тъпи дързости вършат страхотна работа в общуването с по-възрастните персони. Но Алфредо, изглежда, нямаше никакво чувство за хумор. Той стрелна Понтус с равнодушен поглед и нищо не отговори.
   – Навярно не знае шведски – предположи тихичко Расмус.
   Това предизвика гълтача на мечове да изръмжи.
   – Той знае много добре шведски – рече Алфредо. – И разбира, че вие двамата сте хъшлаци.
   Понтус беше поставен на място. Той приемаше за чиста монета повечето от онова, което хората казваха за него. Щом някой казваше, че е хъшлак, той го вярваше и се срамуваше от това. Но Расмус притежаваше безгранична самоувереност. Той не се смяташе за хъшлак, макар на два пъти в един и същи ден да беше наречен така, първо от своя любим учител по математика и сега от този гълтач на мечове. Наистина гълтачът на мечове говореше на развален шведски, но смисълът не можеше да бъде криво разбран.
   – Това са лъжи – отсече той без колебание, ядосан на гълтача на мечове.
   – Не – каза гълтачът на мечове и кимна настойчиво. – Не, двама малки хъшлаци, които искат да влязат на половин цена.

   – Не е нужно да си хъшлак, само защото си беден – поясни Расмус. – Имаме само петдесет йоре.
   Алфредо кимна повторно.
   – Двама малки бедни хъшлаци, да, да!

   Каза го с такъв глас като че ли тяхната бедност поне мъничко го трогва и Расмус имаше чувството , че той ще омекне.
   – Трудно ли е да се гълтат мечове? – попита той доверчиво. – Как всъщност се учи това?
   Алфредо го огледа от главата до петите, подръпна мустака си и се разтресе от смях.
   – Хм, трябва да се започне, още когато си малък, и трябва да се гълтат карфици. Как мислиш, това ли трябва да се прави?...

Издателство Пан

Малките детективи и гълтачът на мечове в Хеликон

Малките детективи и гълтачът на мечове в Books.bg