Уилям Сароян >> Един ден от залеза на света

Искаше ми се да променя американската литература. Беше наложително. Защото не я харесвах. У. С.

   Някой ден от залеза на света печалната смърт ще дойде и ще се настани в теб, и щом тръгнеш на път, ще бъдеш печален като нея, но ако имаш късмет, веселбата ще стане само по-хубава, а любовта по-голяма.

   Една сутрин в края на септември 1955 година един човек слезе от такси пред нюйоркски хотел, плати на шофьора и подреди на тротоара багажа си, състоящ се от три чанти.
   От хотела излезе пиколо, погледна човека и каза:
   – Йеп Мускат?
   – Как сте? – рече човекът. – Боя се, че съм забравил името ви.
   – Бърт.
   – Разбира се. Дали мога да наема стая, как мислите?
   – Намират се стаи.
   – Бих искал да е по-нависоко, с изглед към Петдесет и шеста улица.
   – Вал е на рецепцията. Той ще ви даде най-хубавата стая, с която разполага.
   – Вал?
   – Валенсия. Приятелят на Карлос. Сега той е помощник-управителя.
   – А Карлос?
   – Карлос напусна отдавна. Тук вече не е същото. Вървете, аз ще внеса багажа.
   Стъпълата към Петдесет и шеста улица бяха същите, въртящите се врати бяха същите, фоайето беше същото, рецепцията зад ъгъла беше същата и отзад Валенсия беше точно същият. Във всеки случай, все още се усмихваше, чистото му лице бе все така тясно, косата му – все така черна, очите му – все така блестящи и усмихнати.
   – Добре дошъл у дома, Йеп.
   – Как си, Вал? Искам стая на висок етаж, с изглед към Петдесет и шеста.
   – Тези са с две легла. Най-скъпите са към осем долара на ден за един месец. Ще останеш ли един месец?
   – Може би. Какво представляват стаите?
   Валенсия се пресегна към една кутия да вземе ключ.
   – Качи се горе и огледай. Ако ти хареса, позвъни долу и ще накарам Бърт да качи багажа ти.
   – Добре.
   Той взе ключа и тръгна към двата асансьора точно срещу рецепцията. И двата бяха заети. След малко единият спря във фоайето. Две възрастни дами, които не се познаваха, и двете силно гримирани, излязоха бавно от асансьора, последвани от пълно момченце, което хукна към рецепцията. Асансьорът се обслужваше от тромава дребна жена в тъмнозелена униформа. Той влезе и назова своя етаж, ала жената зачака дали няма да дойде и друг гост.
   Бърт влезе в асансьора с багажа и в този момент дебеланкото се върна тичешком. Момченцето слезе на седмия етаж и се затича по коридора. Асансьорът отново пое нагоре и стигна до последния етаж. Излязоха и Бърт го поведе наляво, после надясно по един дълъг, тесен коридор към последната врата вляво, 1207-а стая.
   Влязоха и Бърт му показа хладилника, газовата печка с два котлона, мивката, бюфета и двата шкафа, всички бяха в близкия ъгъл, зад една завеса.
   – Ще донеса кухненските прибори. Искате ли нещо определено?
   – Едно писалище.
   – Добре. Какво ще кажете за покривката на леглото? По-добре да взема нова. Зелена става ли?
   – Зелена звучи добре.
   Той подаде на Бърт банкнота от един долар.
   – Спомняте ли си Енеску – попита Бърт.
   – Да, спомням си го.
   – Когато напусна хотела и се върна в Европа, разбрахме, че е починал, и всички момчета се напиха. Често са ни гостували хора като Енеску, но вече не отсядат тук. Ще отида да се погрижа за всичко.
   Той седна в избелялото зелено кресло и огледа стените, тавана, пода, после погледна през прозореца към сградата на „Парамаунт” с часовниковата кула.
   Отново на сигурно място у дома, помисли си. Чакай сега да видим... откъде да започна?

Преводач Людмил Люцканов

Издателство Фама

Един ден от залеза на света в Pimodo