понеделник, 1 септември 2014 г.

Дубравка Угрешич >> Баба Яга снесла яйце

Иди там – не знам къде,
донеси онова – не знам какво.

   Жива ли си?

   – Да се обадим на старата вещица, а? – казва мама. Забелязвам в очите ѝ ненадеен блясък.
   Взимам послушно тефтерчето с петнайсетината важни телефонни номера, които ѝ записах, за да са ѝ винаги под ръка, набирам номера и подавам слушалката. След малко я чувам да чурулика доволно.
   – Как си, скъпа, жива ли си?
   Често се обаждаше на „старата вещица“, особено сега, като не можеше вече да се отбива при нея. Не само по възраст, но и по продължителност на познанството им, Пупа беше най-старата приятелка на мама.
   – Да не беше тя, и тебе нямаше да те има – казва мама и за пореден път повтаря семейната легенда как като току-що дипломирана стажантка Пупа асистирала на главния лекар при раждането ми. (Исусе, какво грозно бебе! – възкликна Пупа, като те извадиха на бял свят. Примрях от страх. Пък ти хич не беше грозна, дъртата вещица само се шегуваше!)
   – Ех, Пупа! И нейният живот не беше лек... – въздъхва замислено майка ми.
   Някога тя била при партизаните, където хванала туберкулоза. Преживяла какво ли не, дори умирала на няколко пъти и все се ядосваше на дъщеря си, също лекарка, че е виновна за всичко. Без нея, оплакваше се често старата вещица, отдавна да се е отървала от тоя свят.
   Едва ли имаше повече от четирийсет кила, придвижваше се с инвалидна проходилка, беше полусляпа, виждаше света в неясни контури. Живееше сама, отказваше твърдоглаво да отиде в старчески дом или да се премести при дъщеря си и семейството ѝ. За платена гледачка и дума не можеше да става. Както и за всякакви други варианти. Ето защо дъщеря ѝ беше принудена да се отбива при нея всеки ден, както и домашните помощнички, които сменяха постоянно. Седеше в жилището си пъхнала крака в електрическа грейка с формата на голям кожен ботуш. От време на време пускаше телевизора и се кьореше в петната по екрана. После го изключваше и душеше въздуха наоколо. Проклетите съседи сигурно пак ѝ бяха пуснали „гнил газ“ през инсталацията за парното. Викаше му така, защото от него цялата къща вонеше на гнилоч. Караше помощничката да оглежда внимателно всяко кътче на жилището, да проверява да не се е запалило нещо, да няма някаква умряла мишка или храна, а жената се кълнеше, че няма нищо. Освен „гнилия газ“, който от време на време циркулираше по инсталацията, нищо друго не вгорчаваше живота ѝ. Проблемът беше смъртта: тя упорито не идваше. Да щеше да се промъкне по тръбите, на драго сърце би ѝ се оставила. Смъртта няма мирис. Животът смърди! Животът е гадост!
   Седеше тъй във фотьойла с крака, пъхнати в големия ботуш, и душеше въздуха край себе си. С времето ботушът се срасна с нея и стана естествено продължение на тялото ѝ. С късо подстригана бяла коса, с остър, закривен, клюноподобен нос, извиваше елегантно дългия си врат и отправяше сивия си поглед към госта.
   – Сто пъти съм ѝ казвала, остави ме да умра... - не спираше да вини дъщеря си. Така косвено се извиняваше за състоянието си.
   – Знаеш ли сега пък какво е намислила? – заразказва разпалено майка ми, като остави телефонната слушалка.
   – Какво?
   – Всеки ден си поръчва по телефона пасти от сладкарницата. Изяжда по пет кремпити наведнъж…
   – Това пък защо?
   – Сигурно се надява да качи кръвната захар и да умре...
   – Убедена съм, че не го мисли. Все нещо трябва да си спомня от медицината...
   – Казвам ти, всеки ден омита по няколко кремпити.
   – И как ѝ е захарта?
   – Не помръдва. Между пет и шест...
   – Е, няма късмет...
   – И изгонила жената, дето ѝ чисти...
   – Защо?
   – Сигурно не е чистила добре...
   – Че откъде ще знае, като е полусляпа?!
   – Хм, вярно... Виж ти, за това не се бях сетила...
   А после доволно добавя
   – Що се отнася до хигиената, Пупа беше много по-страшна от мен. Не помня някой някога да е влязъл в къщата ѝ с обувки. На всички още от прага им връчваше от ония плетеници...
   – Терлици ли?
   – Да, вече не се намират такива...

Преводач Русанка Ляпова

Издателство Панорама


Няма коментари:

Публикуване на коментар