Днес сме 27 август, а от 1-ви аз и синът ми, с целия ни багаж и с цяла библиотека ще бъдем на улицата, защото в стаята, която наемахме временно, се връщат нейните стопани.
Ще започна от начало.
На 18 юни 1939 г., преди малко повече от година, се върнах в Съветския съюз с четиринадесетгодишния си син и се настанихме в Болшево, в селището Новий бит, в едната половина на вилата, където живееше семейството ми, пристигнало две години по-рано. На 27 август (днес става една година) дъщеря ми беше арестувана в същата вила, а на 10 октомври – и мъжът ми. Със сина ми останахме съвсем сами, все още там, топлехме се със съчки, които събирахме в градината. Обърнах се към Фадеев за помощ. Той отвърна, че няма нито метър. На вилата стана наистина нетърпимо, ние просто замръзвахме и на 10 ноември, след като заключихме (NB! никой не ни е вземал жилището, бях регистрирана там заедно със сина си върху площта на моя мъж) – и тъй, заключихме вратата и заминах със сина си при наша роднина в Москва, където цял месец спахме в коридор без прозорци, върху сандъци, а през деня обикаляхме, защото нашата роднина даваше уроци по дикция и ние ѝ пречехме.
После Литфондът ни настани в Почивния дом на писателите в Голицино, всъщност живеехме близо до Почивния дом, там само столувахме. За стаята, освен първите два месеца, плащахме сами – по двеста и петдесет рубли на месец, за една малка стая, с шперплатова преграда, която не стигаше тавана. Синът ми, несвикнал с такъв климат, непрекъснато боледуваше, боледувах и аз, като напролет вече храчех кръв. Животът беше много тежък и мрачен, с газени лампи, които не горяха, с мъкненето на вода от кладенеца и пробиването на леда в него, с безкрайните черни нощи, с вечното боледуване на сина ми и вечните нощни страхове. Не спах цяла зима, скачах на всеки половин час, мислейки (надявайки се!), че вече е утро. Имаше прекалено много стъкло (всичките тези остъклени тераси), чернота и тъга. Не пътувах до града, а когато отивах – веднага се втурвах обратно от страх да не изтърва влака. Тази зима остана в паметта ми като полярна нощ. Всички почиващи от дома ме съжаляваха и ободряваха...
През цялата зима превеждах. Преведох две английски балади за Робин Худ, три поеми на Важа-Пшавела (повече от две хиляди стиха), редица стихотворения на Лермонтов от руски на френски, и вече по-късно, през лятото, голяма поема на Бехер от немски на френски, както и редица български стихотворения. Работих непрекъснато – без нито ден почивка.
През февруари дадохме от Голицино обява във Вечерняя Москва, че търсим в града стая под наем. Обади се една гражданка, взе ни седемстотин и петдесет рубли за шест месеца напред, и вече от шест месеца ни предлага стая след стая, без да ни покаже нито една, давайки ни фалшиви адреси и имена.(През това време тя ни „предложи“ четири стаи, но ни показа само една, в която така ѝ не ни пусна, защото там живеят нейни роднини.) Все се оправдаваше със „специална площ“, която се опитва да издейства, но е ясно, че е мошеничка.
–––––––
Нататък.
Ако не се лъжа, в края на март се възползвах от първите топли дни и пристигнах във вилата в Болшево (където бях оставила домакинство, книги и мебели) – да проверя какво става, и открих, че вилата е разбита и в моите стаи (две, едната – деветнадесет квадратни метра, другата – седем квадратни метра) се е настанил началникът на местния селсъвет. Тогава се обърнах към НКВД и заедно със сътрудниците отново отидох във вилата, но когато пристигнахме се оказа, че един от самонастанилите се – и по-точно началникът на милицията – се е обесил, и ние заварихме ковчега му и него – в ковчега. Цялата ми покъщнина липсваше, оцелели бяха само книгите, а мебелите до ден днешен се ползват от разбивачите, защото няма къде да ги отнеса.
Не мога да разчитам, че отнетата ми от разбивачите жилищна площ, ще бъде възмездена: вилата премина към Експортлес, изобщо и докато живеехме там, беше нещо спорна, неизвестно – чия, сега съдът я присъди на Експортлес.
Така се приключи с жилищната ми площ в Болшево.
–––––––
Нататък.
През юни синът ми, въпреки непрекъснатото си боледуване (възпаление на дробовете, грипове и най-различни зарази), завърши много добре седми клас на училището в Голицино. Пренесохме се в Москва, в квартирата на професор Северцов (в Университета) за три месеца, до 1 септември. На 25 юли след разпореждане на НКВД най-после получих целия си багаж, много голям, който стоя почти година арестуван в митницата, защото беше изпратен на името на дъщеря ми (когато заминавах от Париж, не знаех къде ще живея и дадох нейния адрес и име). Всички дрехи, съдове, завивки, целия ми литературен архив и цялата ми огромна библиотека. Всичко това е сега при мен, в една стая, която на 1 септември трябва да напусна с всичките си неща. Страшно много неща подарих, хвърлих, опитах се да продавам книгите, обаче една вземат, двадесет не вземат, – ако щеш ги носи на улицата! – книгите са пет сандъка, изобщо – голям товар, защото в Съветското консулство в Париж ми разрешиха да откарам цялото си имущество, а аз живях в чужбина – седемнадесет години.
И тъй, аз буквално съм на улицата, с всичките си вещи и книги. Тук където живея (в Университета), вече не искат да ме регистрират, и вече две седмици живея без регистрация.
На 1 септември синът ми ще тръгне в 167-мо училище – откъде?
Частната помощ на приятелите и всичките им усилия не доведоха до нищо.
Положението е безизходно.
Няма да замина извън града, защото там ще умра – от страх и от тъмнина и от пълна самота. (А с такъв багаж – и ще ме заколят.)
Не съм истеричка, аз съм напълно здрав, обикновен човек, може да попитате Борис Леонидович Пастернак.
Обаче животът – през тази година – ме съсипа напълно.
Не виждам изход.
Викам за помощ.
През юни синът ми, въпреки непрекъснатото си боледуване (възпаление на дробовете, грипове и най-различни зарази), завърши много добре седми клас на училището в Голицино. Пренесохме се в Москва, в квартирата на професор Северцов (в Университета) за три месеца, до 1 септември. На 25 юли след разпореждане на НКВД най-после получих целия си багаж, много голям, който стоя почти година арестуван в митницата, защото беше изпратен на името на дъщеря ми (когато заминавах от Париж, не знаех къде ще живея и дадох нейния адрес и име). Всички дрехи, съдове, завивки, целия ми литературен архив и цялата ми огромна библиотека. Всичко това е сега при мен, в една стая, която на 1 септември трябва да напусна с всичките си неща. Страшно много неща подарих, хвърлих, опитах се да продавам книгите, обаче една вземат, двадесет не вземат, – ако щеш ги носи на улицата! – книгите са пет сандъка, изобщо – голям товар, защото в Съветското консулство в Париж ми разрешиха да откарам цялото си имущество, а аз живях в чужбина – седемнадесет години.
И тъй, аз буквално съм на улицата, с всичките си вещи и книги. Тук където живея (в Университета), вече не искат да ме регистрират, и вече две седмици живея без регистрация.
На 1 септември синът ми ще тръгне в 167-мо училище – откъде?
Частната помощ на приятелите и всичките им усилия не доведоха до нищо.
Положението е безизходно.
Няма да замина извън града, защото там ще умра – от страх и от тъмнина и от пълна самота. (А с такъв багаж – и ще ме заколят.)
Не съм истеричка, аз съм напълно здрав, обикновен човек, може да попитате Борис Леонидович Пастернак.
Обаче животът – през тази година – ме съсипа напълно.
Не виждам изход.
Викам за помощ.
Марина Цветаева
(из писмо на Марина Цветаева до писателя Пьотр Павленко)
Преводач от френски и руски Валентин Корнилев
Издателство Изток-Запад
Живот в огъня в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар