Когато търсех пътя си като млад студент по психотерапия, най-полезната книга, която прочетох, беше „Невроза и растеж на човека“ на Карен Хорни. А най-важната концепция в тази книга бе, че човешкото същество има вградена склонност към самореализация. Ако се отстранят пречките – вярва Хорни, – човекът ще се развие в зрял, напълно реализиран възрастен точно така, както жълъдът се развива в дъбово дърво.
„Точно както жълъдът се развива в дъбово дърво...“ Какъв чудесно освобождаващ и изясняващ образ! Той завинаги промени подхода ми към психотерапията, като ми предложи нова визия за работата ми: моята задача бе да отстраня пречките по пътя на пациента ми. Не беше необходимо да върша всичко; нямаше нужда да вдъхвам у пациента желание да расте, любопитство, воля, жажда за живот, грижовност, лоялност или някоя друга от хилядите характеристики, които ни правят истински хора. Не, това, което трябваше да правя, беше да идентифицирам и да отстранявам пречки. Останалото щеше да последва автоматично, захранено от енергията за самореализация у всеки пациент.
Спомням си млада вдовица със – както се изрази тя – „сърдечна недостатъчност“: неспособност вече да обича. Изглеждаше обезсърчително да се обсъжда не способността да се обича. Не знаех как да го направя. Да се посветя обаче на идентифицирането и изкореняването на многото нейни блокажи пред любовта – това можех да направя.
Скоро научих, че за пациентката ми новата любов е равносилна на измяна. Да обича друг мъж, за нея означаваше да предаде мъртвия си съпруг; струваше ѝ се, че сякаш ще забие последните пирони в ковчега му. Да обича друг така дълбоко, както е обичала него (а тя нямаше да се задоволи с нищо по-малко), означаваше, че любовта към съпруга ѝ по някакъв начин е била недостатъчна или дефектна. Да обича друг, щеше да е саморазрушително, защото загубата и изгарящата болка от нея щяха да са неизбежни. Да обича друг, ѝ се струваше безотговорно: тя беше зла и кутсуз, а целувката ѝ – целувка на смъртта.
Работихме усилено в продължение на месеци, за да идентифицираме всички пречки пред любовта към друг мъж. В продължение на месеци се борихме последователно с всяка ирационална преграда. И след като приключихме, вътрешните процеси на пациентката взеха връх: тя срещна един мъж, влюби се в него и отново се омъжи. Не беше нужно да я уча да търси, да дава, да пази грижливо, да обича – нямаше да знам как да го направя.
Няколко думи за Карен Хорни: нейното име е непознато на повечето млади терапевти. Тъй като „срокът на годност“ на видните теоретици в нашата сфера твърде много се е скъсил, от време на време ще се впускам в реминисценции – не просто заради почитта, а за да подчертая тезата, че нашата област има дълга история, писана от забележително способни професионалисти, положили основите на терапевтичната ни работа днес.
Едно уникално американско допълнение към психодинамичната теория е въплътено в „неофройдисткото“ движение – група от клиницисти и теоретици, които реагират срещу първоначалния фокус на Фройд върху драйвовата теория, т.е. че развиващият се човек до голяма степен е контролиран от разгръщането и изразяването на вродените драйвове.
Вместо това неофройдистите подчертават, че трябва да отчитаме огромното влияние на междуличностната среда, която обгръща човека и през целия живот оформя характеровата му структура. Най-известните междуличностни теоретици – Хари Стак Съливан, Ерих Фром и Карен Хорни, са толкова дълбоко интегрирани във и асимилирани от нашия терапевтичен език и нашата практика, че всички ние – без да го осъзнаваме – сме неофройдисти. Сещам се за мосю Жорден в „Буржоата благородник“ на Молиер, който, когато научава дефиницията за „проза“, възкликва с изумление: „И като си помислиш, че цял живот съм говорил в проза, без да го знам“...
Издателство Колибри
Дарът на терапията в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар