Според представата на българите до средата на XIX в. небето е твърда кора от седем дипли. То е връшник, който похлупва земята. Смята се, че било направено от някакво вещество (стъкло, пръст, тенекия) или че е опъната биволска кожа, меден ток (меден харман) „риза неткаена". На най-долната му дипла са слънцето, луната, звездите, които са закачени като кандила. Според други представи само звездите са окачени на небето, а луната и слънцето обикалят свободно; според трети и звездите не са закачени за небето, а обикалят под него. Мястото, където небето и земята се допират, се нарича край-земля, край-свет, усвет и там не може да отиде никой смъртен.
Според някои легенди небето някога било много ниско, достигало се с ръка и тогава господ ходел между хората. Причините то да се вдигне са най-различни. Тъй като било ниско, орачът го пробождал с копралята си, друг, като правил купа сено – с вилата си, жена с хурката си. Небето се вдигнало и като наказание на хората заради грешните им постъпки.
В легенда се разказва, че когато небето било ниско, една жена избърсала детето си с житни класове и посегнала да се отрие о небето. Възмутено, небето се вдигнало нагоре и понесло класовете на житото, което дотогава имало много класове на едно стъбло; в този момент кучето скочило и откъснало половин клас. Затова сега житните класове са така малки като прекъснати и са само по един на стъбло, а хората ядат кучешкия късмет.
Особено близка до българската митологема е грузинската. Някога небето било ниско и селяните при работа го закачали с остен или с ръка. Една жена пекла хляб и с него обърсала детето си, с което осквернила хляба и разсърдила бога.Тогава той изпратил гръм и вдигнал небето.
Тези български народни представи са запазили следи от по-стари космогонични митове, които обясняват установяването на сегашния космически ред. Един от широко разпространените митове е за разделянето на земята и небето, в резултат на което се получава тричленното вертикално устройство на Вселената.
Според представите на много народи земята и небето се мислят за женско и мъжко начало, от чиято връзка се раждат свръхестествени същества и богове. Съединени във вечна прегръдка, те и техните деца били обгърнати в мрак. Затова едно от първите деяния на културния герой е да раздели тази двойка.
Върху представите за космоса се пренася познанието за обществото. Затова взаимоотношенията на космическите елементи и божества се схващат и като актове на съвкупление и размножение. Тази представа е запазена и в митологемата за брака на небето и земята, срещана в Западна България. Дълго време преди женитбата им било страшна суша, а щом се оженили, завалял дъжд и настъпило голямо плодородие. От връзката им се родила луната. Когато небето се вдигнало високо, бракът му със земята се разтрогнал.
Дъждът и слънчевите лъчи осъществяват връзката между земята и небето и осигуряват плодородието, тъй необходимо за живота. В брамански сватбен ритуал откриваме интересен паралел. Женихът казва на невестата: „Аз съм небе, а ти земя. Стани ми жена".
Широко разпространено е вярването, че на определен ден (Богоявление/Преображение) небето се отваря и се явява господ. Каквото се пожелае в този момент се сбъдва.
Съществува вярване, че на небето има също такъв свят, както на земята, само че там хората се опасват около шията на земята, която е на средата на света около кръста, а под земята в долния свят – през коленете. Тази митологема отразява уподобяване на човека с космическия модел. Поясът като свързващо звено между частите на тялото и между частите на световете отбелязва средното пространство.
Според вярване в Самоковско на небето живеят и „небесните жители", които са като земните, със същите привички и поведение.
Подобна представа се среща и сред някои сибирски народи, според които на небето живеят хора и богове. Според алтайци и тувинци хората, които живеят на небето, са по-ниски и се опасват около шията, за земните хора те са зли духове и обратно. Под земята живеят хора, които се опасват ниско през коленете, а хората на земята около кръста.
Поедстава за небесните жители, тенгрии, е характерна за много тюркски народи. Прабългарите почитали обожественото небе, за което съдим по названието за небе и за върховния бог – Тангра, Тенгри. На небето живеят върховните божества – славянският Перун, гръцкият Зевс, староиндийският Индра. Там обитават и християнският бог, и светците. Исус като богочовек е син на небесен отец и земна майка. Според апокрифитс бог стои на седмото небе, което се запазило и в представата за седемте дипли на небето. Богомилите твърдели, че господар на небесната твърд, на видимото небе е дяволът и това,което става на небето, отразява онова, което става на земята – вечната борба на доброто и злото.
В народната вяра владетел на небето и гръмотевицата е св. Илия, вероятно наследил древно езическо божество със същата функция. В евразийската и индоевропейската религия бог и небе са неразделни понятия. Небето общува с хората посредством мълнията, едно от най-важните негови свойства.
В народната поезия е разработен мотивът за подялбата на света между отделни светци.
Ка делиа четири светии
ка делиа делба разделна
разделна делба на небеси.
Дел се падна на свети Никола:
падна му се по море да оди
да си оди по море, по Дунав,
да си оди гемии да крепи.
Дел се падна на свети Йована:
падна му се кметство, богомолство.
Дел се падна на светия Петар:
падна му се райните ключове,
да си стои на райните порти,
да си стои рай да си отвара
да отвара и па да затвара.
Дел се падна на свети Илия:
падна му се летни гръмотеви
падна му се летни трескавици
да си лети изпод ясно небе,
да си лети по темни облаци.
...
Издателство АИ Проф. Марин Дринов
Българска народна митология в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар