А покрай пътя избуяват цветя и щом ги докоснеш, поръсват облачета от ръждивокафяв прашец. Навсякъде изглежда, че е минал съвсем овехтял пътуващ цирк и с всяко завъртане на колелата е оставял следа от прастаро желязо. Прашецът се е разстлал под дървета, по речни брегове, има го и при релсите, по които някога минаваше локомотив. Тъй изронените цветчета и релсите се преобразяваха заедно в изронения ръб на есента.
– Погледни, Дъг – каза дядото, докато пътуваха от фермата към града. Зад тях в пикапа „Кисъл Кар“ бяха наредени шест големи тикви от бостана. – Виждаш ли тези цветя?
– Да, сър.
– „Сбогом, лято“, Дъг. Така се казват. Усещаш ли във въздуха? Август се е върнал. Сбогом, лято...
– Ама че тъжно име – промълви Дъг.
Бабата влезе в кухнята и усети вятъра от запад. Замесеното тесто бухваше в купата като кръгла глава – глава на извънземен, надигаща се от реколтата на отминали години. Тя докосна издутината под тензуха. Това беше земята в утрото след идването на Адам. Това беше утрото, след като Ева се събрала с онзи непознат на ложето от цветя.
Бабата погледа през прозореца как слънчевата светлина огрява двора, как изпълва ябълковата градина със злато, и изрече като ехо същите думи:
– Сбогом, лято. Ето ти го и първи октомври. Двайсет и седем градуса. Сезонът просто не иска да си иде. Кучетата се излежават под дърветата. Листата все не пожълтяват. На човек му се приплаква, а пък се смее. Дъг, я се качи на тавана и пусни лудата си леля стара мома от тайната стаичка.
– А има ли луда леля стара мома на тавана? – попита Дъг.
– Няма, но би трябвало да има.
Облаци минаха над моравата. И когато слънцето се показа, в кухнята бабата почти прошепна: „Лято, сбогом“.
На верандата отпред Дъг стоеше до дядо си, надяваше се да прихване малко от неговата зоркост, достигаща отвъд хълмовете, от желанието да заплачеш, от древното веселие. Ароматът на тютюн за лула и лосион след бръснене „Тигър“ май стигаха. В гърдите му се завъртя пумпал – ту светъл, ту тъмен, в един миг побутваше езика му към смях, в друг пълнеше очите му със солена вода.
Плъзна поглед по езерото от трева – глухарчетата вече ги нямаше, по дърветата тук-там се показваше кафяво, а вятърът носеше от далечния изток миризмата на Египет.
– Я да си хапна поничка и да подремна – каза Дъг.
Завит на леглото в съседната къща с мустаче от пудра захар на горната устна, Дъг се отпусна в съня, който се спотайваше в главата му и полека го обгърна в тъма.
В далечината оркестър свиреше странна бавна мелодия, преливаща от приглушени духови инструменти и отмерено удряни барабани.
Дъг се заслуша.
Струваше му се, че далечният оркестър е излязъл от пещера на слънце. Някъде цял рояк сприхави косове изпърхаха нагоре, за да се превърнат във флейти-пиколо.
– Парад! – прошепна Дъг и скочи от леглото и се отърси от съня и захарта.
Музиката се засилваше, по-бавна и по-звучна, заприлича на огромен буреносен облак, препълнен с мълнии и тъмнеещ над покривите.
Дъглас примига зад прозореца.
Защото на моравата с тромбон в ръце беше Чарли Удман, най-добрият му приятел от училище, Уил Арно, приятелче на Чарли, надигаше тромпет, а градският бръснар господин Уинески бе обвит от цугтромбон като от боа удушвач и... я почакай!
Дъг се обърна и претича през къщата.
Излезе на верандата.
Насред оркестъра стояха дядо му с валдхорна, баба му с дайре, брат му Том с бръмчило.
Всички крещяха, всички се смееха.
– Ей – извика Дъг, – какъв ден е днес?
– Как какъв – провикна се бабата. – Твоят ден, Дъг! Довечера ще има фойерверки. Туристическото корабче чака!
– За пикник ли?
– По-скоро пътешествие. – Господин Уинески нахлупи сламената си шапка с цвят на зърнени люспици. – Чуй!
Звукът от далечен кораб долетя плачливо откъм брега на езерото.
– Напред!
Баба разтърси дайрето, Том наду бръмчилото и пъстрата тълпа помъкна Дъг по улицата, а цяла сюрия кучета джафкаха по петите им. В центъра на града някой метна накъсан телефонен указател от покрива на хотел „Грийн Таун“. И щом конфетите докоснаха тухлите, парадът изчезна.
Край брега мъгла се стелеше над водата.
Навътре в езерото се чуваше печалният вопъл на сирена за мъгла.
Чисто бял кораб се подаде внушително от мъглата и се отърка в пристана.
Свирката изпищя. Тълпата се струпа и избута Дъглас по подвижното мостче.
– Първо ти, Дъг!
Оркестърът изсипа цял тон медни звуци и десетина фунта гръм на чинели в мелодията на „Той е мил, чудесен човек“, докато го тикаха към палубата, после всички скочиха обратно на пристана.
Бам!
Подвижното мостче падна.
Хората не бяха изоставени на брега. О, не.
Той беше изоставен във водата.
Параходът се отдели с писък от пристана. Оркестърът засвири „Кълъмбия“, океанската перла“.
– Довиждане, Дъг – провикнаха се градските библиотекари.
– Сбогом – шептеше всеки.
Дъглас се озърташе към кошниците с лакомства за пикник, наредени по палубата, и си спомни музея, където веднъж бе видял египетска гробница с играчки и купчинки спаружени плодове около малка ладия, издялана от дърво. Пред очите му сякаш припламна барут.
– Сбогом, Дъг, сбогом...
Жените вдигаха кърпички над главите си, мъжете махаха със сламени шапки.
Скоро корабът се озова сред студената вода и мъглата го обви, а оркестърът избледня.
– Приятно пътуване, момчето ми.
Той вече знаеше, че потърси ли, няма да намери капитан, нито екипаж, но двигателите боботеха под палубата.
Долови изтръпнал, че ако се пресегне надолу да опипа носа на кораба, ще открие името му прясно боядисано – „Сбогом, лято“.
– Дъг... – стигаха до него гласовете. – О, довиждане... о, сбогом...
После пристанът опустя, шествието вече го нямаше, корабът наду сирената за последен път и му разкъса сърцето, то се изля на сълзи през очите му, докато той викаше имената на всички обични хора, останали на брега.
– Бабо, дядо, Том, помощ!
Дъг падна от леглото сгорещен, премръзнал и разплакан...
Издателство Бард
Сбогом, Лято в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар