Сюзън Вриланд >> Картините на Лизет

Една жена и двама мъже...

   – Той стоеше като издялан от дърво, като истукан и очакваше да му кажа повече. Можех да подуша как страда, измъчван от очакване, така че казах нещо от рода на „Знаеш ли, картината, която ми подари, с жълто-охрения път? Благодарение на нея забелязах диапазона, цялата гама на охрата във всички картини. Помислих си, че когато продавам бои и пигменти, правя нещо добро. А светът, който ти рисуваш, е единственият, който познавам. Не е просто красив. Той е истински. Светът на земята, провинцията, селото. Светлината.“ Това изглежда му хареса. Искаше ми се да му хареса, Лизет.
   – Сигурна съм, че си му доставил удоволствие.
   – Бях затрупан, чувствах се преситен от толкова много картини наоколо и му казах. Той изръмжа нещо и обясни, че някога имал хиляда и петстотин. Когато се върнал в Лувисиен след Пруската война, открил, че в къщата му са живели пруски войници. Те използвали рамките за дърва за огъня и си направили пътека от картините му, за да не цапат ботушите си с кал. Представяш ли си, Лизет? През зимата държали конете си в стаите на долния етаж и спели на горния.
   Използвали студиото му да колят овце, а картините му за престилки. Трябвало да изрови от пода дебел слой кал, животински тор и кръв, които покривали още платна. Двадесет години работа, а успял да спаси едва четиридесет платна – целият треперещ от ярост, Паскал изрева. – Варвари!
   Аз подскочих и изтървах купата с грах на земята.
   – Тази картина с момичето и козата? Ти каза, че е рисувана в Лувисиен.
   Той кимна.
   – Значи трябва да е една от четиридесетте.
   Неочакваното осъзнаване за нейното критично спасяване я направи още по-ценна в очите ми и ме накара да искам още повече да съм в Париж, за да мога да потърся всички останали картини на Писаро от периода му в Лувисиен.
   За миг Паскал остана замислен, преди да продължи.
   – Камий просто стоеше, този едър голям човек, наблюдаваше ме как ломотя, мен – един прост работник, който не знаеше нищо, но който харесваше онова, което прави. Разбираш ли, Лизет? Той беше герой! Да продължи след всичко това! Непонятно, непоносимо героично. Години след това дузини жени носели платната от неговите плячкосани картини като престилки, докато перяли по бреговете на Сена.
   – Каква прекрасна гледка трябва да е било! Всички наредени по брега на реката, с престилки от картини!
   – Ти не разбираш! Това е било престъпление! Те са ги откраднали! А в същото време, когато се върнал в Лувисиен, го гледали презрително и гневно, защото бил прекарал цялата война в безопасност, рисувайки в Англия.
   Може би са били загубили синовете или съпрузите си в тази война, помислих си, но това оправдание не ме задоволи. Можех само да си мечтая, че един ден ще имам шанса да разказвам тази история на посетителите в някоя богата галерия в Париж. Исках те да почувстват гнева и обидата, които чувствахме аз и Паскал. В този миг за пръв път зърнах целта си тук.
   Свърших да беля граха и станах, за да го внеса вътре.
   – Седни! Има още много, което искам да ти кажа.
   Не обърнах внимание на грубостта му. Причината бе само желанието да има някой, който да чуе историята му.
   – Има още много?
   – Камий ми каза за един живописец от тяхната група, който окуражавал всички останали. Името му бе Фредерик Базил. Идеалист, но упорит, така го определи. Не го приели в армията, защото отказал да обръсне брадата си, така че се присъединил към зуавите, при които нямало подобни ограничения. Те участвали в най-яростните сражения. Бил убит край Бон ла Ролан, една маловажна битка. „Всички скърбяхме за загубата на този добър човек – рече ми Камий, – така че какъв смисъл има да скърбя за загубата на картина или платно?“
   За мен мисълта за великите картини, които можеха да съществуват, тези на Писаро и тези, които щеше да нарисува този човек Базил, бе достатъчна причина да страдам. Паскал би могъл да събира картини и на Базил, а аз щях да мога да ги видя как висят на стената тук заедно с другите.
   – Камий ме изведе навън, за да видя гледката от къщата му. Онова, което ми каза, беше важно, така че си го записах – започна да чете бавно от листа, сякаш обмисляше всяка мисъл. – Той каза: „Когато един човек намери място, което обича, той може да издържи и най-непоносимите неща. Понтуаз бе създаден специално за мен. Случайно пръснатите обработени ниви и диви поляни, овощните градини, които раждаха круши поколения наред, богатият, истински мирис на земя, вятърните мелници, и водните колела, и комините, и каменните къщи, всички изкривени, дори гълъбите, накацали по покривите – всичко тук ме вълнува. Принадлежа на това място толкова, колкото и този поток край къщата ми, който се стича в Оаз, сетне в Сена и най-накрая в морето. Този поток е утолявал жаждата на римляните, а преди тях дори на келтите. Когато го рисувам, аз също съм част от тях. Когато вървя по тази земя, зад всеки завой ме очаква картина. Не съществува ли във всеки човек желанието да намери онова място на света, което ще му даде толкова много, че да иска да му се отблагодари, като върне нещо в замяна?
   Паскал спря да говори и сгъна хартията. Исках да му кажа, че съм съгласна с Писаро, но трябваше да дам пример с Париж, а това сигурно щеше да нарани чувствата му.
   – Така че и аз искам да дам нещо на Русийон – завърши той.
   Кимнах с разбиране. Онова, което бе Русийон за него, не се отнасяше за мен. Но по принцип беше прав, а с принципа не можех да не се съглася...

Издателство Кръгозор

Картините на Лизет в Pimodo