петък, 22 август 2014 г.

Грегор фон Рецори >> Магребински истории

Чесънът е лотосът на Магребиния

Първа глава. – Осведомява читателя за голямата и славна страна Магребиния – за нейното точно разположение и население – по-специално за нравите на нейните жители – както и в бележка под линия съобщава за патриарха на Метрополск*.

   Ще Ви разкажа тук за голямата и славна страна Магребиния. Напразно ще я търсите на географската карта. Тя не е отбелязана в никой атлас и на никой глобус. Някои твърдят, че се намирала на югоизток – или дори че била самият Югоизток. Но какво, моля Ви се, е Югоизток? Ако си послужим с покварения език на Запада: едно крайно относително понятие в коперниковата вселена.

   Педантите биха могли естествено да се опитат да очертаят приблизителните граници на Магребиния. Но точно педантите много биха сбъркали в тоя случай. Защото истинските граници на Магребиния се намират в сърцата и душите на нейните хора. А педантите нищо не разбират от човешки сърца и души.

   Магребиния е голяма. Когато бият камбаните от луковидните камбанарии на нейните църкви (но в действителност те не са луковидни, а чесновидни, понеже чесънът за Магребиния е онова, което за Индия е лотосът) – та многогласният звън на камбаните от чесновидните камбанарии на църквите в северните и западните провинции се сблъсква с провлачените викове на ходжите от островърхите минарета на безбройните джамии в южните и източните провинции и те се сливат в сърцето на Магребиния в едно всеобщо ликуване в прослава на Бога за Неговото Творение, такова каквото то е: с любов и смърт, със смях и сълзи, красиво и грозно; с богаташи,потънали до гуша в имането си, и със сиромаси, съсипани от недоимъка; с морнооки газели из росната свежест на светлото утро и с досадни, люти въшки във вечния мрак на потурите ти.

   Много голяма е Магребиния. Ако се разтегне всичкият рахат локум (това е: една лепкава сладост, създаваща наслада за езика на дамите в Магребиния, както поезията е наслада за мъжете там) - та ако се разтегне всичкият рахат локум, който любимките от харема на моя млечен брат Акиф Задък Заде Сиктирбей са успели сред тигрово-петнистата сенчеста и тиха леност на кефа да натикат между каносаните си устнички – всичките ония недостъпно горди цирцейки и дългокраки, абаносови нубийки; нежните, дюлово жълти девойки от Ципангу и накрай трътлестите коптки (защото жените са като крушите: най-сладки са там, където са най-дебели); та ако се разтегнат тези хекатомби от рахат локум и се източат в тънки като паяжина нишки; и ако се навържат всички косми от копринената брада на пророка и от сплъстената боброва шуба на Распутин с девическите коси на Ана Чилаг (за която най-старите магребинци имат все още много жив спомен) и накрая с всеки косъм на чудотвореца-равин на Задагура, Рави Шалом Мардохай: та ако всички те се навържат, заедно с тънката като паяжина нишка от рахат локум, биха се получили две нишки, които биха имали достатъчна дължина, за да обхванат Магребиния надлъж и нашир.

   Магребиния е красива. Небето и е обсипано с безброй искрящи съзвездия и напоено с уханията на рози и овча лой. Лазурът ѝ е изпълнен с вечно цвърчене на циганските цигулки и ритмично шибане на пръчки по гърба на инатящи се магарета и жени. Това е страна, в която се говорят хиляди наречия и един-единствен език: здравомислещият език на мъдри, утолени с чесън сърца.

   Така разнородните народности и народи на Магребиния живеят заедно и в разбирателство, не на последно място защото мъдрото държавно управление оставя вентилите на чести погроми, отворени за евентуални етнически напрежения. Начело на държавата доскоро, когато последният монарх, Никифор ХIV, бе прогонен, стоеше династията Каракриминалович. Многобройни господари и каймакани (това са: наместниците на краля) направляваха в отделните провинции правителствените дела. Междувременно и в Магребиния бе избрана прогресивната държавна форма на демокрацията. Към правителствените дела се устреми рояк от политици като котило от слепи прасенца към цицките на свинемайка. Тъй като често се сменят, те допринасят по тоя начин освен за собственото си и за всеобщото благоденствие.

   Културата на страната е древна. Преди няколко години например се взе решение да се павира най-важната транспортна артерия на столицата Метрополск, наречена Kalea Pungaschilor (това ще рече: улицата на джебчиите). Колони от работници разчистваха калта, докато се оказа, че тази улица в миналото вече е бивала павирана.

   Подобно е положението и с конституцията и законите, които почиват на древни традиции. Те, от своя страна, се опират на два стълба, на които се крепят нравите и обичаите от дълбока древност до днес, а именно: на безметежността на душата и на бакшиша.

   Какво означава безметежност на душата, не може да се каже с две думи. Това е загадъчният нрав на истинския магребинец, легитимация за поданиците на тази страна, и винаги, когато разказваме за Магребиния, ще се натъкваме на нея. Бакшишът обаче е просто рушвет, или, ако предпочитате - подкуп или плàтата на Юда. Но същевременно той е смазка за машинарията на живота, ключ към сърцето на ближния и към небесните двери също така.

   Трябва накрая да се споменат и магребинските разказвачи. Те седят на всеки ъгъл, доколкото има такъв из градовете и селата на Магребиния, и разказват истории: за мъдро поучение на ония, които имат уши да слушат, и за извисяване и наслаждение на собствената душа. А всъщност, разберете ме правилно, същността на голямата и славна земя Магребиния се състои от истории, от тях тя е направена от край до край. И ако някой случайно реши да занесе в Магребиния някаква история, това би означавало да занесе сови в Атина; или самовари в Тула; или рози в долината на Казанлък; или овче сирене в планината Пентелео; или евреи в Задагура; или въшки на главата на магребинския патриарх.

–––––––
* Що се отнася до този свят мъж, а именно Патриарха на Метрополск, говори се, че веднъж, по случай тържественото отваряне и показване на съкровищницата на Метрополската катедрала (церемония, изпълнявана всяка година в присъствието на краля и с голяма пищност, за да се даде на народа възможност да се увери в честността на свещеничеството), че тогава, така се говори, Патриархът изпаднал в много неудобно положение: защото липсвал златният ключ от същата тази съкровищница. Но провидението спасило главата на църквата от публичен позор: Монархът, Негово Величество Никифор ХIV, от династията Каракриминалович, имал у себе си шперц.
(Откъсът е от сайта LiterNet, преводач Ана Димова)

Издателство Black Flamingo


Няма коментари:

Публикуване на коментар