сряда, 20 август 2014 г.

Майкъл Добс >> Къща от карти

Лондон, където всичко има дълга и цветна история...

   Истината е като бутилка добро вино. Често я намираш забутана в най-тъмния ъгъл на избата. От време на време трябва да я обръщаш. После малко да я избършеш от прахта, преди да я извадиш на светло и да я използваш.
   Очуканото БМВ стоеше пред къщата на Кеймбридж Стрийт, Пимлико, почти петнадесет минути. Свободните се­далки бяха засипани с такъв хаос от стари вестници и обвив­ки от шоколадови десерти, какъвто само една истински заета с работа необвързана жена може да създаде, а в средата му Мати Сторин хапеше устни. Късно следобед съобщението, че няма да има партийни размествания, беше предизвикало тре­скава дискусия дали министър-председателят е възхитителен и дързък, или просто си е изпуснал нервите. На нея ѝ трябваше гледната точка на хората, помогнали в оформянето на решение­то. Уилямс беше убедителен и уверен, както винаги, но Ъркарт упорито не вдигаше телефона.
   Без съвсем да е наясно защо, след като приключи работ­ния ден във вестник „Кроникъл“, Мати беше решила да мине покрай дома на Ъркарт, който беше само на десет минути от Камарата на общините в една от елегантните странични улици, които кичат по-хубавите части на Пимлико. Очакваше да на­мери къщата празна и тъмна, но вместо това лампите светеха и се виждаше, че вътре има движение. Набра номера още веднъж, но пак нямаше отговор.
   Светът на Уестминстър е клуб с много неписани правила и се пази ревниво както от политиците, така и от журналисти­те – особено, така нареченото „лоби“ от кореспонденти, които тихо и дискретно направляваха медийната дейност в двореца Уестминстър. Допуска се например брифинги и интервюта да бъдат провеждани при ясното условие, че източникът на ин­формация ще остане неразкрит, без намек дори, изцяло в сянка. Това дава смелост на политиците да си развържат езиците и да споделят конфиденциална информация; от друга страна, по­зволява на кулоарните кореспонденти да спазят сроковете на публикациите си и да се прочуят със забележителни заглавия. „Омертата“* е пропускът на журналиста; без него той или тя ще види как всички врати и усти се затварят пред него. Разкрива­нето на анонимен източник се наказва с обесване, тропането по вратата на дома на министър е само малко по-долу в списъка с осъдително поведение, който има за цел да отреже всички фор­ми на полезен контакт. Политическите кореспонденти не пре­следват с въпросите си по домовете, това е проява на лош вкус, който докарва черни точки и псувни.
   Мати още веднъж прехапа бузата си. Беше нервна. Не би нарушила правилата с лека ръка, но защо проклетникът не вди­гаше телефона? Какво ли, за Бога, правеше?
   Дебел глас със северен акцент шепнеше в ухото ѝ, глас, който толкова често є липсваше, откакто напусна вестник „Йоркшир поуст“ и мъдрия стар редактор, който беше дал на Мати първата є сериозна работа. Какво казваше той? „Пра­вилата, моето момиче, не са нищо повече от меко одеяло за старците, да се пазят от студа. Те са инструментът на мъдрите за обезсилване на глупавите. Да не си посмяла да идваш в офи­са ми и да ми казваш, че си изпуснала добрата история заради нечии чужди скапани правила.“
   „Добре де, добре, стар досадник такъв, остави ме на мира“, каза си Мати на глас. Погледна косата си в огледалото, про­кара ръка през нея, за да ѝ върне малко живот, отвори вратата на колата, стъпи на паважа и веднага ѝ се прииска да е някъде другаде. След двайсет секунди къщата проехтя от ударите на орнаментираното медно чукало по входната врата.
   Ъркарт отвори вратата. Беше сам, облечен неофициално, неочакващ посетители. Съпругата му беше отишла в провин­цията, а прислужничката не работеше през уикендите. Когато погледът му се спря върху Мати, очите му бяха пълни с не­доволство; в тъмнината на улицата не беше разпознал веднага кой го безпокои.
   – Г-н Ъркарт, опитвам се да се свържа с вас цял следобед. Надявам се, че не ви притеснявам.
   – В десет и трийсет през нощта? Дали ме притеснявате? – недоволството му се беше превърнало в раздразнение.
   – Простете ми, но имам нужда от малко помощ. Никакви промени в Кабинета, нито една. Това е невероятно. Опитвам се да разбера каква логика стои зад това.
   – Логиката зад това? – гласът на Ъркарт потъна в още по-дълбок сарказъм. – Съжалявам, но нямам какво да кажа.
   Той се опита да затвори вратата, но нежеланата посетител­ка направи упорита крачка напред. Нали това глупаво момиче няма да вземе да сложи крак на вратата, би било твърде комич­но. Но Мати заговори спокойно и тихо.
   – Г-н Ъркарт, това е страхотна реплика. Но не мисля, че ис­кате да публикувам точно нея.
   Ъркарт се замисли, заинтригуван. Какво, за Бога, има пред­вид тя? Мати усети колебанието му и хвърли още малко стръв.
   – В статията ще пише: „Има сигнали за сериозно разеди­нение в Кабинета относно липсата на промени. Камшикът, за когото отдавна се смята, че храни амбиции за нов пост, отка­за да защити решението на министър-председателя“. Как ви се струва това?
   Чак сега, когато очите му свикнаха със сенките отвъд прага му, Ъркарт разпозна новата репортерка на „Кроникъл“. Позна­ваше я бегло, но беше виждал и чел достатъчно, за да подозира, че тя не е глупава. Затова още повече се учуди, че е готова да лагерува на прага му, опитвайки се да го притисне.
   – Не говорите сериозно – каза Ъркарт бавно.
   Мати се усмихна широко.
   – Разбира се, че не. Обаче какво да направя, като не си вди­гате телефона и не искате да говорим лице в лице.
   Честността є го обезоръжи. А и както стоеше под свет­лината на лампата над вратата, с блещукащи кичури в къса­та є руса коса, той трябваше да признае, че е срещал и по-непривлекателни гледки в кулоарите.
   – Наистина ми трябва вашата помощ, г-н Ъркарт. Имам нужда от нещо смислено, нещо, което да става за дъвчене, ина­че всичко е захарен памук. А само това ми оставяте в момента. Моля, помогнете ми.
   Ъркарт си пое въздух през носа, загледа я.
   – Би трябвало да съм бесен. И да се обадя на вашия редак­тор и да искам извинение за този откровен тормоз.
   – Но няма да го направите, нали?
   Съвсем съзнателно кокетничеше. Въпреки че предишните им срещи бяха мимолетни, тя си спомни погледът, който ѝ беше хвърлил веднъж, като се разминаваха в централното лоби, дис­кретния мъжки пламък в очите, които я бяха огледали цялата, без и за момент да изглежда, че се разсейват от целта.
   – Може би все пак е по-добре да влезете... г-ца Сторин, нали?
   – Моля, наричайте ме Мати.
   – Дневната е на горния етаж – каза той. Прозвуча като мал­ко признание.
   Той я заведе в стая, обзаведена консервативно, но с мно­го вкус; тъмножълти стени, покрити с маслени платна – коне и пасторални сцени, мебелите резбовани и елегантни. Висока библиотека с книги, семейни снимки в рамки, камина от бял мрамор. Отсенките бяха кадифени, осветлението – разсеяно и приглушено, атмосферата наситена. Той си наля голяма чаша малцово уиски, отлежал „Гленфидих“, и без да пита, направи същото за нея, преди да се отпусне в кресло от тъмна кожа. Книга с изтъркана подвързия се крепеше на облегалката за ръка – пиеси на Молиер. Мати седна срещу него в края на ка­напето, леко нервна. Извади малък тефтер от чантата си, но Ъркарт махна с ръка.
   – Уморен съм, г-це Сторин... Мати. Беше дълга кампания и не съм сигурен, че мога да се изразявам съвсем точно. Така че без записки, ако нямаш нищо против.
   – Разбира се. Кулоарни правила. Мога да използвам, как­вото ми кажете, но няма да ви цитирам по никакъв начин. Без отпечатъци.
   – Именно.
   Той остави настрана Молиер, а тя своя тефтер и се облегна на канапето. Беше облечена в бяла памучна блуза; беше тясна. Той обърна внимание на това, но погледът му не беше хищнически. Сякаш имаше око, което попиваше всичко, стигаше по-дълбоко от другите. И двамата знаеха, че играят игра...

Преводач Георги Петков

Издателство Сиела


Няма коментари:

Публикуване на коментар