Братя Мормареви >> Дядо Коледа и седемте разбойници

За вярващи и невярващи

   Още щом включих компютъра, на монитора ми се появи Дядо Коледа, истинският – с весели и благи очи, с дълга бяла брада, с виещи се покрай устните мустаци и с вежди, надвиснали над очите. Само дето беше по бански гащета.
   – Вече знаеш кое е най-важното, нали? – попита ме той.
   От удивление успях само да кимна с глава.
   Дядо Коледа се усмихна, намигна ми, екранът помръкна, избледня и угасна. Включих отново компютъра. Прерових целия интернет, но Дядо Коледа не открих в нито един файл. Какво можеше да означава изненадващото му появяване? И безследното му изчезване в неизвестното?! Сигурно бе сигнал, че трябва да направя достояние историята, която научих от Боби. На някои тя може да се стори смешна, но усмивката им ще замръзне, когато станат свидетели на описаните необикновени, невероятни, направо казано фантастични случки, събития и преживелици. Разните му там екшъни-мекшъни, със стотици превърнати в ламаринена пихтия лимузини и с почервенели от човешка кръв реки, в които плават повече трупове, отколкото риби, бледнеят пред трагедията на огорчения, ограбен от разбойници и доведен до просешка тояга Дядо Коледа.
   Други ще рекат, че братя Мормареви им разказват една измислена история. И аз си мислих, че е измислена, докато ми я разказваше Боби. Дори му завидях на фантазията. Когато обаче се срещнах с всички споменати от него лица и с родителите му, и с родителите на Добри, и с майор Козаров в това число, съмненията ми взеха да се разсейват. С Точилката и Ангел Нервозния разговарях в затвора. Не знаеха още по колко години им остава да лежат, а и нямаше откъде да знаят – излежаваха доживотна присъдата без право на помилване. Впрочем, от цялата банда само Глупака намерих на свобода. Нямало да прости на лекарите, дето го изкарали луд. И с кого ли още не се срещнах. Боби, изглежда, наистина не фантазира, колкото и трудно да ми е да повярвам във всичко, за което, ако имате търпение, ще прочетете. Не ви карам и вас да повярвате. Достатъчно е да разберете, че най-важното в този живот е...
   На това място се намеси Мориц. Нека, каза ми той, оставим читателя сам да реши кое е най-важното. Така и той ще разбере как аз, уж мъртвият, и ти, все още живият, продължаваме да пишем заедно.

   Небето се смръщи, откъм север повя вятър, към Земята затанцуваха бели, пухкави снежинки и уморени се стелеха една връз друга, докато наоколо всичко побеля. Боби ги гледаше през прозорчето на мансардната си стая и им се радваше. Дано дълго, дълго продължат да се трупат, дано достигнат педя, две, три, цял метър нека станат и нека се задържат все така пухкави и бели, за да бъде идващата Коледа наистина една бяла Коледа, за каквато хората по целия свят мечтаят, дори и в най-най-топлите страни, в които нито едно дете никога не е виждало как от небето, люлеейки се насам-натам, плавно падат бели звездички и покриват черната земя със снежна пелерина.
   Уличните лампи отдавна светеха. Врабчетата дремеха свити под стрехите. Отиваше си още един ден. С още един ден приближаваха празниците. Време за бавене нямаше. Боби реши още утре да обиколи магазините. Трябва най-сетне да намисли какъв подарък да заръча на Дядо Коледа. Не че не знаеше. Отдавна мечтаеше да му купят велосипед. Майка му не даваше и дума да се изрече. Баща му каза, че трябва да порасне още малко, защото сега уличните разбойници не само ще му го откраднат, а и ще го набият. Какво друго да си поиска? Нищо друго не му трябва. Има си прекрасни ски, има и скиорски обувки мечта, има и компютър с... Впрочем по-лесно е да се каже какво няма. Няма папагал какаду, и игуана няма, и куче, и котка! Да не говорим за велосипеда, за него вече казахме. Но за нови животни в къщата, родителите му и дума не даваха да се продума. Стигал му аквариумът с рибки и двете папагалчета, от които едното от месеци лежеше погребано в двора. Какво друго да си поиска за Коледа, когато родителите му отказват да му купят това, от което действително има нужда.
   Боби не вярваше в Дядо Коледа, но родителите му настояваха да си избере подарък, за да му пишат писмо. Трябваше да го направят заради сестричките му Елена и Калина. Те не само вярваха в съществуването на Дядо Коледа, но се и вълнуваха от предстоящото му идване. Принуждаваха Боби да се прави на луд заради тях. Като малък обаче и Боби вярваше. Дядо Коледа идваше винаги в началото на тържествената коледна вечеря. Баща му тъкмо е прочел молитвата, прекадил е с димящия в чинийка тамян богато отрупаната с постни ястия трапеза и на прозореца се почукваше. Чукаше Дядо Коледа с дървената си тояжка. Боби замръзваше на място, езика си глътваше. Веднъж дори се напика от страх. Дали Дядо Коледа знае за лудориите, които е правил? Ако знае, никакъв подарък няма да му донесе. Дядо Коледа знаеше всичко, но само го смъмряше и го караше да обещае, че повече така няма да прави. Сетне Боби изпяваше пред елхата една специално заучена за целта песничка и Дядо Коледа му даваше подаръка – точно такъв, какъвто искаше. Баща му пишеше писмата, а Дядо Коледа изпълняваше безупречно поръчките. След като Дядо Коледа си отидеше, родителите му го оставяха да се порадва на подаръка. След десетина минути на вратата се звънваше. Изненадани, родителите му посрещаха чичо Съби: „Ама как тъй се сети? Ще останеш на вечеря, не-не, непременно!“ и прочие фалшиви възклицания. Докато един ден чичо му Съби се появи преоблечен като Дядо Коледа, но с докторски слушалки на врата.
   Снегът продължаваше да вали. Снежинките се топяха при всеки допир до прозореца. Малките капчици се свиваха от студа и се превръщаха в чудновати фигурки, които покриваха постепенно цялото стъкло.
   Боби реши, че на следващия ден ще обиколи магазините, пък дано си намери някакъв подарък. Може и да открие нещо. Ще каже вкъщи, че са ги задържали след училище и затова се е забавил. Не го пускаха сам да се скитосва из града, въпреки че му оставаха само три месеца, за да навърши дванадесет години. Плашеха го с лошите хора, много лоши хора имало! На Боби му пукаше от лошите хора. Той беше мъжко момче. Но виж, към баща си изпитваше почитание, което може да се нарече и страх...

Издателство Сиела

Дядо Коледа и седемте разбойници в Pimodo

Филипа Грегъри >> Проклятието на краля

Проклятие, което започва да се сбъдва...

Маргарет Поул, родена като една от престолонаследниците на Плантагенетите, през целия си живот трябва да крие името си и принадлежността си към една велика династия.

Брат ѝ е обезглавен на Тауър Хил, още почти дете; нейни роднини, близки и единомишленици, един след друг извървяват пътя към ешафода.

Трудно е да запазиш живота на близките си в един кралски двор, изпълнен със страх и коварство, под мнителния поглед на един крал, затъващ в безумно самолюбие и мания за преследване.

Вярна придворна дама на Катерина Арагонска, вярна привърженица на католическата църква, Маргарет се лута между стария и новия свят, укривайки спомена за проклятието, което една скърбяща майка отправя към Тюдорите...

Издателство Еднорог

Проклятието на краля в Pimodo

Ендре Люн Ериксен >> Питбул-Терие в беда

По училищните коридори крачат побойници, хулигани, надувки, фукли...

Когато си дребен, слабичък и скромен като Им, а на всичкото отгоре и отличник, се налага през междучасията често-често да се шмугваш в библиотеката, че току-виж някой дангалак ти вдигнал мерника. „Но това да си добро момче си има и множество предимства – разсъждава философски нашият герой, – ставаш любимец на момичетата.“ Е, те понякога ти дотягат с разговорите си за дрехи и грим, но какво да се прави, когато доскорошният ти пръв приятел, добродушен дебеланко, който само се преструва на страшен, изведнъж хуква по купони и барове?

Питбул-Терие натворява купчина поразии и дори посяга на Им. Приятелството им е застрашено.
И Им решава да се отдаде на учение. Докато заляга упорито над учебниците в очакване на по-добри дни, не щеш ли, Терие се появява в училище със стихосбирка в ръка. Дали свирепият бабаит е станал любител на поезията, или за поведението му има съвсем, съвсем различна причина

Преводач Ева Кънева

Художник Борис Драголов

Издателство Емас

Питбул-Терие в беда в Pimodo

Боримир Дончев-Борей >> Самира II: Мисията

Самира поема дълъг, изпълнен с премеждия път из Европа в края на XVII век...

   Самира извика колкото силици ѝ бяха останали. Гласът ѝ, пълен със страдание, радост и облекчение, събрани накуп, се блъсна в стените на горската хижа, върна се обратно, излетя навън и лутайки се измежду дърветата, отекна в усоето. Вълчан, напрегнат и замислен, го чу, бързо вдигна глава и хукна нататък. Още преди да отвори вратата, отвътре се чу пронизителен детски плач. Лицето му, до този миг изопнато и тревожно, изведнъж просветна, разведри се и той начаса нахлу в хижата. Впери очи в Самира и поклати глава в ням въпрос. Тя, горката, потна и изтощена, намери сили само да се усмихне.
   – Момче е – обърна се към него извиканата да помага стара жена, опитвайки се да укроти малкото ревящо същество в ръцете си. Нямаше никаква емоция в думите ѝ, нито пък чувства – бе го правила десетки пъти.
   – Момче ли? – потри с ръка челото си щастливият баща и лицето му се озари в широка усмивка.
   Обърна се, измъкна двата пищова от пояса си и излетя през вратата навън.
   – Ей, момче е бе, брей! – викна с пълно гърло и гръмна два пъти във въздуха.
   Неколцина от най-верните му авери го наобиколиха и загърмяха с пушките на воля.
   – Ха, сполай ти, войводо!
   – Да ти е живо и здраво!
   – Майсторът си е майстор, знае как да го изколандиса!
   Тупаха го по рамото, весели и радостни, смееха се и коментираха.
   – А майката за нищо я нямате, така ли? – чу се глас зад тях.
   Обърнаха се и видяха Самира да стои в рамката на вратата.
   Имаше уморен и измъчен вид, ала лицето ѝ грееше.
   Вълчан се спусна към нея. Прегърна я, както само той си знаеше, бурно и неудържимо, аха да я събори. Двамата останаха така дълго време. Прегърнати един в друг, щастливи и успокоени, като да бяха смъкнали голям товар от плещите си. А то и така си беше. Мигар е проста работа девет месеца да носиш плода в утробата си и да мислиш добре ли му е там, как се чувства и освен това да внимаваш нещо да не объркаш. А и бащата, и той покрай майката, му се налагаше всичко да преживява и мислите му – все са там: при малкото...

Издателство Изток-Запад

Самира II: Мисията в Pimodo

Юрген Брюк >> Пътешествие в чудния свят на математиката

За деца и родители

   Народът, който живее без числа

   Дори днес учените могат да изследват как би
изглеждал животът без числа, при това без да правят експерименти в лаборатория. В тропическите гори на Бразилия има един малък народ, който все още живее без числа. Тези хора се наричат пираха и се препитават от лов и събиране на семена. Племето им е от около 300 души, но сами не биха могли да се преброят, тъй като не познават числата. Единствените определения за количество, които пираха използва, са „много“ и „малко“,
а те не са особено точни, нали?
   Учените се опитали да научат пираха да смятат, но въпреки че усвоили различни други сложни умения, дори след месеци обучение хората от племето така и не успели да се научат да броят от 1 до 10.
   Числата просто не били важни за тях. Защо за разлика от други общества пираха така и никога не са достигнали до идеята за числата, ще си остане тайна завинаги. С тяхна помощ обаче учените имат възможност да наблюдават на практика как е изглеждал животът без никакви числа.

   Племето пираха има още една особеност – за него е важно единствено настоящето, затова няма глаголни времена. В езика им няма имена и за
цветовете, нито пък сложни изречения. Те например не казват: „Когато се наям, ще ти дойда на гости”. Казват просто: „Аз ям. Идвам ти на гости”.

Издателство СофтПрес

Пътешествие в чудния свят на математиката в Pimodo

Изабел Абеди >> Имаго

Тя никога не е виждала баща си...

Тя обича онзи миг в полунощ, когато четирите цифри на радиобудилника пропадат, за да се появят цифрите на новия ден.

Но една нощ в този момент за нея се променя не само датата.

Тя получава тайнствена покана за изложбата „Портрети на бащи“. И с нея ключ, който отваря вратата към друг свят: света на Имаго.

И тя ще научи тайната...

Издателство Дамян Яков

Имаго в Pimodo

Диас Каналес, Гуарнидо >> Блексед: Арктическа нация

Комикс

В един западнал квартал, където цветът на кожата на обитателите е постоянна причина за сблъсъци, отвличането на едно момиче ще подейства като детонатор и ще отприщи най-първични инстинкти.

Расизъм, насилие, отмъщение, интрига и мистерия са част от съставките на този нов трилър – една объркана главоблъсканица, която само частният детектив Джон Блексед може да разреши.

Издателство Студио Арт Лайн

Блексед: Арктическа нация в Pimodo

Елин Пелин Ян >> Бибиян на Луната

– Научи французки, Ян Бибиян!
– Да, ще науча. Ще видиш, че ще науча.
– Ами ще ходим ли на Луната, Ян Бибиян?
– Ще ходим, Калчо. Бъди сигурен...

   Ян Бибиян се завърна в родния си град, може да се каже, вече възмъжал. Той бе навършил петнадесета година. Приключенията, които преживя, изпитанията, които превъзмогна, бяха го направили по-мъдър и по-сериозен.
   Той се прибра с неизказана радост под бащината си сиромашка стряха и обилните сълзи на майка му очистиха душата му.
   С плач Ян Бибиян поиска прошка от родителите си за мъките и страданията, които им е причинил, и даде клетва, че занапред ще стане най-добрият човек в тяхното градче.
   Той се облече в чисти прилични дрехи, почна да причесва гладко косата си и престана да ходи бос и гологлав, както по-рано.
   Още в първите дни след пристигането си той се зае да помага на стария си баща. Двамата ходеха с магарето в гората и носеха дърва, които продаваха на пазара. Трудът му се услади и работата му беше приятна.
   Всички от града, които познаваха Ян Бибиян като палаво и лошо момче, като го гледаха сега, не можеха да му се начудят. Никой не знаеше за неговите приключения. Всички мислеха, че той е бил в някой далечен град на работа, или пък в някое училище.
   Ян Бибиян беше станал весел, жизнерадостен, почиташе всички и се отнасяше много любезно както с познати, така и с непознати. Скоро всички жители на града го обикнаха и почнаха да го сочат за пример. Ян Бибиян спечели много приятели между връстниците си и им стана нещо като главатар.
   Най-добрият приятел на Ян Бибиян беше Калчо. Той също беше пораснал колкото Ян Бибиян и работеше в грънчарницата на баща си. Той не дружеше много с другите момчета. Дори ги избягваше. Затова пък много обичаше да излизат двама с Ян Бибиян там някъде в околностите на града, да седнат на някоя поляна под сянката на някое дърво и да си приказват. Там Ян Бибиян надълго и нашироко му разправяше за приключенията, които бе преживял.
   – Да, Калчо, много преживях и много научих, Станах друг. Сега съм тук, при родителите си. Жално ми е да ги гледам как бедно живеят. И като си помисля, че и моят живот може да бъде същият, ужасявам се. Вярвай ми, аз не бих могъл да живея като тях и не искам. А ето че не зная какво да правя. Какъв път да хвана...
   Калчо се взираше в дълбоките умни очи на приятеля си, които при тия думи ставаха тъжни, и не знаеше какво да му каже.
   – Не, аз трябва да науча нещо – казваше Ян Бибиян след дълго мълчание. – Трябва да науча някой занаят. Жално ми е, че не мога да следвам в училище. Но занаят мога да науча. Кажи ми, Калчо, какъв занаят да изуча?
   – Стани грънчар като мене – каза наивно Калчо. – Тогава двамата заедно ще си отворим работилница и никога няма да се делим.
   – Не ми харесва тоя занаят – рече искрено Ян Бибиян. – Нещо друго ме влече, какво – и аз не зная... Когато вечерно време легна да спя у нас на чардака, очите ми се отправят към звездното небе... Каква далечина, какъв простор!... Душата ми отива там. А когато изгрее Луната, пълна, закръглена, вижда ми се толкова близка и позната, като че ли там съм роден, и нещо ме тегли там да отида. И като се увлека в мисли, това нещо не ми се вижда невъзможно. И знаеш ли какво, Калчо? – Един ден аз ще отида там. Нещо ми казва, че ще отида.
   Калчо гледаше приятеля си, неговия замислен вид, неговата решителна мисъл, която даваше блясък на челото му, и се усмихваше блажено. Той му вярваше и затова му каза дружески:
   – Ян Бибиян, ако ти решиш да идеш на Луната, заведи и мене.
   – Би ли дошъл? – запита сериозно Ян Бибиян, като хвана ръката на приятеля си.
   – С тебе навсякъде, Ян Бибиян! – отговори Калчо и после попита: – А как мислиш да отидем там? Да намерим пак дяволчето Фют, то може би ще ни помогне.
   – Не искам вече да имам работа с дяволчета, Калчо. Аз мечтая да изобретя някаква особена хвърчаща машина, не балон, не самолет, а нещо друго, по-силно и по-бързо.
   – Как ще я направиш, Ян Бибиян? Ти би трябвало да бъдеш техник.
   – Да – каза Ян Бибиян, – бих желал да стана техник.
   Очите му светнаха. Ян Бибиян и Калчо до тъмно седяха на любимото си място и приказваха. По високия небесен свод наизскачваха звезди, замигваха, затрептяваха. Скоро на изток се подаваше лунният кръг и заливаше с мека синкава светлина цялата околност. Планината се изправяше като черно видение на някакво гигантско чудовище, а над нея почваше да се издига Луната. Наставаше чудна тишина.
   Ян Бибиян протягаше ръка нататък към небето и казваше:
   – Ето я, Калчо... Там ще те заведа. Там сигурно има живот и хора като на нашата Земя, която е родна сестра на Луната. Ще бъде интересно, нали!
   Калчо се притискаше до приятеля си и подплашен и удивен пред великата гледка на обсипаното със звезди небе, едвам продумваше:
   – Да...

Издателство Скорпио

Ян Бибиян на Луната в Pimodo

Дерек Ланди >> Скълдъгъри Плезънт: Последната битка на Мъртъвците

Най-накрая войната започна

Но това не е война между добро и зло или между светлина и мрак – това е война между Убежища. Твърде дълго Ирландското убежище е подложено на поредица от атаки, които са на път да доведат света до неговия край, така че останалите Убежища искат да вземат нещата в свои ръце! Съюзници се превръщат във врагове, приятели в съперници, а Скълдъгъри Плезънт и Валкирия Каин трябва да се съюзят с Мъртъвците, ако искат да имат някакъв шанс да изравнят баланса в силите и да разкрият огромната конспирация, планирана с години.
Но докато тази война е едва започнала, една друга битка започва в самата Валкирия. Даркесата – нейната безумно силна тъмна страна – е на път да се покаже на повърхността. И ако Валкирия се подхлъзне дори за миг, Даркесата ще изпепели целия свят.

Никой не е в безопасност...

Издателство Артлайн Студиос

Скълдъгъри Плезънт: Последната битка на Мъртъвците в Pimodo

Джеймс Грейди >> Последните дни на Кондора

Бягаш, за да се спасиш...

   През онзи дъждовен понеделник екипът под прикритие го прихвана във Вашингтон, когато той тръгваше от официалната си работа – тъкмо вдигна качулката си и излезе от месинговата задна врата на сградата „Джон Адамс“ в Библиотеката на Конгреса.
   Бял автомобил.
   Първи признак, че бялата кола е на екип под прикритие: матирани предно и странични стъкла.
   Втори признак: Внезапно забръмчалият автомобилен двигател в мига, в който дъждовните капки се посипаха по качулката на синьото му алпинистко яке върху прошарената му глава.
   Мъжът забеляза неправилно паркиралата бяла кола на ъгъла на Трета и Ей Стрийт в Югоизточен Вашингтон – улица с къщи от двете страни, която започваше от моравата пред Конгреса и пресичаше жилищната част на Капитолия.
   Трети признак: Благодарение на захладняването след дъжда той забеляза тънките струйки изгорели газове зад бръмчащата бяла кола, която не се включи в уличното движение. Тя си стоеше с изключени чистачки, а небето ронеше сълзи върху матираното предно стъкло.
   Четвърти признак: Никой от околните къщи не пое забързано към белия автомобил. Нямаше и прибиращ се от работа мъж, който да зашляпа в дъжда към колата и очакващата го там съпружеска целувка.
   Пети признак: Той усещаше присъствието на екипа под прикритие. Китайските майстори на бойните изкуства говорят за тежките погледи на преследвачите, за осезаемия натиск на вражеската енергия чи. Кевин Пауъл, на когото прерязаха гърлото в амстердамски бордей в годината, когато подкрепяният от ЦРУ шах на Иран падна от власт и Съветският съюз нахлу в Афганистан, същият този Кевин твърдеше, че човек трябва да се вслушва в инстинктите си, в усещанията си. Иначе току-виж те наръгали на някоя уличка посред нощ. Или се събудиш в стая без прозорци и със стоманени стени. Онзи понеделник вечерта във Вашингтон мъжът с прошарената коса, застанал на твърдия цимент под студения пролетен дъжд, знаеше какво означават побилите го тръпки.
   Едно, две, три, четири, пет. Като пръстите на ръката – под ръка разбирай екип под прикритие...

Преводач Надежда Розова

Издателство Ера

Последните дни на Кондора в Pimodo

Елин Пелин >> Приказки

Пълно издание

   Едни пътници вървели край една река, дето няколко моми белели платно.
   Един от пътниците рекъл шеговито на другарите си:
   – Кой от вас може да познае коя мома е луда?
   – Ха-ха-ха – изсмяла се високо една от момите, – ако те тресна с бухалката по главата, ще ти кажа коя мома е луда! Що си не вървиш по пътя!
   – Ето – казал един от пътниците на другаря си, – ти за лудото не питай, то само се обажда.

Издателство Скорпио

 Елин Пелин. Приказки в Pimodo

Герт Ланггут >> Ангела Меркел. Биография

Първият всестранен обзор, претендиращ за научност, и то с право. ФАЦ

Ангела Меркел е необикновена жена. Никой във федералната германска политика не е израснал от „политическото нищо“ толкова бързо и толкова високо. Само година след нейния първи истински политически ангажимент, по време на промяната, тя вече е депутат в Бундестага и федерален министър, по-късно става генерален секретар на ХДС и първата жена председател в историята на една германска народна партия. В качеството си на председател на ХДС тя е приемник на исторически личности и политически величия, от Конрад Аденауер до Лудвиг Ерхард, Курт Георг Кизингер, Райнер Барцел и Хелмут Кол... Герд Ланггут

Издателство СиВас консултинг

Ангела Меркел. Биография в Pimodo

Галин Никифоров >> Лисицата

Една жена, един мъж, една митична лисица...

   Ирландия, град К., област Килкени, 1301 година

   От сутринта беше започнал да прехвърча сняг и оловносивото небе приличаше на огромен натежал купол, готов да рухне върху премръзналото градче. Някъде далеч злобно пролайваха кучета, но леденият вятър разнасяше острите накъсани звуци и те утихваха като приглушен звън от сребърни монети.
   Върху малко каменисто възвишение недалеч от градчето чернееше порутена къща с ограда от разкривени от влагата дъски. Наклоненият ѝ комин едва се държеше, а каменните плочи по покрива є бяха напукани като устните на умиращ от жажда човек. В двора пред къщата стоеше конски впряг с „клетка за вещици“, сложена на дървена платформа с колела. По клетката белееха черепи на козли за гонене на демони и котешки опашки за примамване на женски духове, а за двойната капра на впряга бе вързано огромно черно куче, върху чийто нашийник с метални бодли бе изписано „Oderint, dum metuant“.
   Двама мъже с посивели от студа лица стояха до конската кола и намръщено гледаха към къщата. Единият – джудже в черни дрехи и черни ботуши, отдалеч приличаше на дете, облечено като възрастен, а другият бе чудовищно як мъжага с бичи врат и дълга до раменете тъмноруса рунтава коса, облечен в свещеническо расо. Двамата бяха ловци на вещици, на хора – вълци и на убийци, и на разсъмване бяха уловили поредната си жертва. Знаеха, че жената, която преследваха – убийца с легендарна слава, беше бременна, и бяха изкарали късмета да я хванат точно когато започваше да ражда. Изгониха от къщата старицата, която помагаше при раждането, и показаха на стопанина – грубоват мъж, отглеждащ петли за продан, църковните разпореждания, като му казаха кои са те и коя е жената, която бе приютил в дома си. След това го избутаха грубо навън и му забраниха да влиза в къщата, после търпеливо зачакаха в двора раждането да приключи, с тайната надежда проклетницата, лишена от всякаква помощ, да умре и така да си спестят превозването ѝ през почти цялата страна.
   През последния половин час виковете на родилката бяха започнали да се разреждат и да утихват. Гледачът на петли, изпълнен със страх да не му бъдат конфискувани парите, които бе взел от жената срещу гостоприемството си, крачеше безцелно из градината зад къщата и се вкаменяваше всеки път, щом я чуеше да крещи от болка.
   – Започнах да измръзвам – каза по едно време джуджето. – Не трябваше да я чакаме да ражда! Трябваше да я хвърлим в клетката и да тръгнем. Нямаше да издържи дълго по пътя.
   Огромният мъжага се намръщи и се загледа в далечината.
   – Винаги се оплакваш – каза кисело той.
   Джуджето го погледна и поклати недоволно глава.
   – Tá sí ina ollphéist! Съсипала е живота на четирима богати мъже и всеки път е наследявала цялото им имущество, после го е раздавала на дяволските си отрочета, пръснати из цяла Ирландия. Има дузина деца, за които знаем, но съм сигурен, че има поне още толкова, за които не знаем.
   – Е, не може да ѝ се отрече, че е била добра майка... – измърмори едрият мъжага.
   Джуджето отри няколко снежинки, полепнали по бузите му, и погледна към гледача на петли, който приближаваше с тежки стъпки, прегърбен от тежките си мисли. Със сплъстената си коса и оръфани дрехи той приличаше на продавач на индулгенции, който отдавна не е продал нищо.
   Когато приближи, мъжът закърши ръце и понечи да заговори, но смущението беше прогонило думите му и той започна да пристъпя глуповато от крак на крак. Почеса се по главата, изсумтя шумно няколко пъти и когато отвори уста, неочаквано намерил това, което искаше да каже, протяжно скърцане зад гърба му прекъсна намерението му.
   Тримата мъже едновременно извърнаха глави и с изумление видяха как входната врата на къщата се отвори и отвътре излезе родилката, понесла голям пашкул от завивки, който притискаше към гърдите си. Беше наметнала вълнен шал върху парцаливата си рокля, а дългата ѝ катраненочерна коса се развяваше зад нея на едри кичури, приличащи на дяволски опашки. Лицето є бе бяло като мляко, черните є очи бяха кръвясали от безсъние и умора, а по устните ѝ сивееха топчици съсирена кръв.
   Кучето край клетката се стресна от появата є и силно се разлая, а конете затропаха неспокойно с копита и разтърсиха гриви.
   Жената бавно се приближи, огледа мъжете, след това, без да каже и дума, подаде пашкула на гледача на петли. Той стреснато го взе и я загледа с отворена уста.
   Тя заметна вълнения шал над рамото си, придърпа надолу ръкавите на роклята си и отметна горната завивка на пашкула. Едно бебешко личице се показа отдолу и розовите му устнички се раздвижиха и премляснаха, без то да отвори очи.
   – Ще я наречеш Нора и ще я пазиш като своя дъщеря – каза тя на гледача на петли. – Оставила съм всичко, което имам, на масата в стаята. Ще намериш жена от града и ще ѝ платиш да се грижи за нея.
   Мъжът не смееше да помръдне – черните є очи се бяха впили в неговите и той бе сигурен, че до края на живота си нямаше да забрави този поглед. Тя сякаш бе стиснала сърцето му с ледени пръсти и не искаше да го пусне.
   – Накара ни да чакаме... – каза джуджето и се изплю встрани. Огромният мъж до него сви устни и с досада изсумтя.
   Тя дори не ги погледна – пристъпи напред и изненадващо се притисна към гледача на петли, като че ли го прегръщаше за сбогом. После едва чуто просъска в ухото му:
   – Ако на малката ѝ се случи нещо, ще се върна и от ада, ако трябва, и ти ще умреш така, както никой смъртен досега не е умирал. Cuimhnigh.
   После се отдели от него, погали бебето по челото и се обърна към двамата ловци.
   – Надявахте се да умра, нали? – попита тя и една бледа усмивка пробяга по устните ѝ.
   – Нечестивият винаги помага на такива като теб – почти изписка джуджето. За пръв път бе успял да застане очи в очи с тази жена и незнайно защо, тръпки го побиха от нея.
   – Изглежда добре познаваш Нечестивия, щом знаеш какви ги върши – отвърна тя.
   – Мълчанието е най-доброто, което може да направи една жена, убила мъжете си – изръмжа огромният мъж и разтърси русата си грива.
   – Убих тези, които го заслужаваха – каза тя, без да трепне. – И ако можех, бих ги убила отново. – После изненадващо добави: – По-добре да тръгваме и да не губим време. Чака ни дълъг път...

Издателство Сиела

Лисицата в Pimodo

Маркус Ортс >> Каталина

Тя лъже, мами, заблуждава и убива, за да постигне целта си...

Невероятната история на Каталина де Ераусо, живяла през XVII век и оставила само една кратка автобиография.

Маркус Ортс още веднъж преоткрива и претворява живота ѝ – зашеметяващ, динамичен, изпълнен с изненадващи събития и обрати.

Историята на една жена, която тръгва към Новия свят да търси брат си. Историята на Каталина, която отказва да бъде жена, защото времето, обстоятелствата и преди всичко нейният характер не ѝ позволяват това. Историята на една жена, която внушава що е ужас.

Издателство Летера

Каталина в Pimodo

Данило Киш >> Homo poeticus

Есета

   Претенциозността на това заглавие ще бъде, струва ми се, оправдана, ако още в началото кажа, че всъщност това е дълбинно заглавие на книгата, за която бих искал да говоря. Заглавието привлича вниманието най-малкото с това, че Рид има същите намерения като своите предходници в това поле – първо Шели, а преди него и сър
Филип Сидни. Впрочем всичко, което един поет каже за поезията, в крайна сметка е винаги една и съща Defence of Poetry, защита на поезията. Примерът на Рид само потвърждава това правило.
   Преди да обясня смисъла на защитата на Рид, бих искал, не без връзка с това, да изразя едно недоумение: поетите винаги правят опити да се дистанцират, когато започнат да говорят за поезията, да обясняват поетическите техники и всичко онова, което стихотворението само по себе си не казва и не показва. Дори Бодлер някак неохотно и със смут приема да говори за поезията. Случаят с Рид само ми припомни тази обичайна форма на извинение. Мисля, че обяснението на този феномен, което дава Рид тук, не е достатъчно. Той твърди, в името на собственото си оправдание, че несгодите на критика поет произтичат от факта, че поетът есеист не може да пренебрегне своя собствен поетически опит, а трябва по някакъв начин „да установи хармония между своята теория и своята практика”. По този начин той е лишен от онази обективация, присъща на „същинския” критик, на когото личният поетически опит не му пречи да заеме определена позиция или да се присъедини към някоя вече традиционна школа. Струва ми се, че и това обяснение е недостатъчно. Не бива да се пренебрегва фактът, че поетическата суета е най-постоянният от всички атрибути, които се приписват на поетите, и че тази суета крие в себе си цяла една художествена идея.

   Другояче казано, в самия факт, че е принуден да обяснява стихотворението си, поетът чувства заплаха за своята суета; той чувства дълбока несправедливост от това, че е принизен до коментатор на собствените си текстове, писани в транса на вдъхновението, в божествен екстаз. Защото също така всички поети – тайно – в еднаква степен вярват, че са говорители на някакъв дълбинен порив, на някакво „вдъхновение” – както онези, които твърдят, че писането е занаят и шлифоване, а вдъхновението – измишльотина, така и другите, които твърдят обратното.

   Изследвайки историята на концепцията за вдъхновението и изтъквайки традиционните вече разбирания за понятието – класическо и романтическо, – Рид твърди, че понятието „въображение” трябва да е възникнало в момента, в който човечеството е започнало да прави разлика между дух и материя.
   „Още за всички еврейски пророци се е вярвало, че са били под въздействието на вдъхновението, тоест, че в тях е влязъл духът”, казва Рид. Затова изглежда някак естествено, че по-късно това разбиране е било пренесено и по отношение на поетите, тъй като за хората поетът, като пророк, говори с глас по-възвишен от човешкия... Дори в своите най-рационални проявления класицистичният свят остава верен на идеята за музата, чиито възвишени тонове поетът улавя с чувствителния си слух. И без да бъде прилаган психоаналитичният метод за потиснатите мисли – към който Рид често прибягва, – в посочените случаи може да се види тъкмо личното отношение на Рид към вдъхновението. И не само неговото.
   Затова поетите рядко пишат бележки за поезията си. Те продължават да говорят с глас, по-възвишен от човешкия. Дори когато са най-рационални.
   В споменатите и цитирани мнения се откриват почти всички основни елементи от естетиката и поетиката на Рид. Във вечния дуализъм между класицизма и романтизма – а тази борба според Жид съществува във всяка душа, – Рид се определя за вътрешния романтизъм. Затова неговата естетика не се различава съществено от естетиката на романтиците (Шели и Колридж например), макар да е подкрепена от опита и направленията в модерната наука, на първо място психоанализата.
   Рид основава своята защита на поезията на романтическите принципи и – в това е парадоксът! – успява блестящо в това. Тази негова защита е особено значима тогава, когато отбранява неяснотата в поезията (в едноименното есе) от същите – романтически – позиции, така че здравомислещите критици на поезията (които отхвърлят модерната поезия заради нейната неразбираемост, и то в името на романтическата и за тях уж абсолютно ясна поезия) се налага да свалят оръжие пред неговите аргументи. С други думи, Рид идентифицира поезията с неяснотата:
   „Поезията е в неяснотата – тя по някакъв начин е самата неяснота”...

(Из Защита на поезията, Преводач Людмила Миндова)

Издателство Факел експрес

Homo poeticus в Pimodo

Ан Бронте >> Агнес Грей

Роман, вдъхновен от опита на Ан

Агнес е най-малката дъщеря на пастор, който е изпаднал във финансово затруднение. Единственият път за младото момиче да се измъкне от бедността и да помогне на семейството си е да поеме грижата за разглезените деца на богат аристократ.
Ан Бронте разказва една на пръв поглед обикновена история, изпълнена с много обрати, размисли и неочаквани развръзки. Героинята е мила, деликатна и изискана, но с истинска упоритост и непреклонност следва мечтите си, не се предава и постига истинско щастие и хармония в живота си.

Издателство Шамбала Букс

Агнес Грей в Pimodo

Лиам Мак Койл >> Писмото

С рапира и плащ

Дъблин, 1612 г.

Английските власти екзекутират католически епископ и тласват ирландския народ към въстание.
Голуей, няколко дни по-късно.

Младият Лукас, талантлив майстор на рапирата, е натоварен със съдбоносна мисия – да занесе важно писмо на предводителя на ирландските въстаници Хю О'Нийл, който живее в изгнание в Рим и не знае за убийството на епископа, обединило всички ирландски вождове против английските поробители.

Лукас попада в един свят на политически интриги, коварни шпиони и дуели на живот и смърт. По петите му е един от най-жестоките и ловки шпиони в редиците на врага, изпратен със заповед да го спре на всяка цена. А от успеха на Лукас зависи съдбата на цял един народ.

Издателство Персей

Писмото в Pimodo

Елизабет Костова >> Крадци на лебеди

Първата любов, внезапната любов и последната любов – вечната

   Обадиха ми се за Робърт Оливър през април 1999 г., по-малко от седмица след като той бе извадил нож в сбирката картини от XIX век на Националната галерия.
   Беше вторник, една от тези ужасни сутрини, които понякога се случват в района на Вашингтон, когато през пролетта вече всичко е разцъфтяло, подухва вятър и дори е горещо – опустошителен град и облачно небе, тътен на гръмотевица във внезапно изстиналия въздух. Беше освен това по случайно съвпадение на обстоятелствата точно седмица след касапницата в гимназията в Колъмбайн (На 21 април 1999 г. двама ученици убиват 12 свои съученици и един учител и раняват 24 души, след което се самоубиват. Това е четвъртото най-масово убийство в американско училище в историята на САЩ – бел. прев.)...
   Когато телефонът ми звънна, гласът от другата страна беше на един приятел и колега, доктор Джон Гарсия. Джон е чудесен човек – и прекрасен психиатър, – с когото преди много време бяхме следвали заедно и който от време на време ме кани на обяд в свой любим ресторант и рядко ми позволява аз да платя сметката. Той работи в спешното отделение на една от най-големите болници във Вашингтон и също като мен има и частен прием.
   Сега Джон ми се обаждаше, за да ми каже колко много искал да ми изпрати един пациент и да ми го остави аз да се погрижа за него, като в гласа му долових някаква страст.
   – Може да се окаже тежък случай. Не знам как ти ще го прецениш, но бих искал да го вземеш при теб в „Голдънгроув“. Оказа се, че е художник, и то доста известен – миналата седмица го арестували и след това го доведоха при нас. Не говори много и не ни обича много тук. Казва се Робърт Оливър.
   – Чувал съм за него, но фактически не познавам работите му – признах аз.    – Пейзажи и портрети... струва ми се, че преди две години за него се появи нещо на обложката на „АРТ Нюз“. Какво е направил, за да го арестуват? – Обърнах се към прозореца и застанах пред него, загледан как градът се сипе като скъп бял дребен чакъл върху оградената ливада и очуканата магнолия. Тревата беше вече наситенозелена и за секунда бледа слънчева светлина заля всичко, преди да последва нов пристъп на градушката.
   – Опитал се да се нахвърли върху една картина в Националната галерия. С нож.
   – Картина ли? Не човек?
   – Ами, изглежда, че в залата не е имало друг човек в този момент, но пазачът влязъл и го видял как нанася удар върху картината.
   – Оказал ли е съпротива? – Наблюдавах как зърната на градушката се посаждат в бляскавата трева.
   – Да. Хвърлил ножа на пода, но след това сграбчил пазача и доста яко го разтърсил. Едър човек е. След това спрял и се оставил да го отведат кой знае защо. От музея се колебаят дали да заведат дело за нападение срещу него. Мисля, че ще се откажат, но той е рискувал много.
   Пак заразглеждах внимателно задния двор.
   – Картините в Националната галерия са собственост на федералното правителство, нали така?
   – Така е.
   – Какъв нож е използвал?
   – Обикновен джобен нож. Нищо кой знае колко драматично, но е можел да причини големи щети. Бил е силно превъзбуден, смятал, че изпълнява героическа мисия, но след това рухнал в участъка, обяснил, че не бил спал дни наред, дори малко поплакал. Доведоха го в спешното отделение на психиатрията и аз го приех. – Чувах как Джон чака да чуе какво ще отговоря.
   – На колко години е?
   – Млад е... всъщност, на четиридесет и три, но на мен това сега ми се вижда малко, нали разбираш? – Когато бяхме станали на петдесет преди две години, и двамата бяхме шокирани и бяхме поприкрили случая, като го отпразнувахме само с неколцина приятели на нашето положение.
   – У себе си носел още две неща – скицник и пачка стари писма. Не позволява на никого да ги докосне.
   – И какво искаш от мен да направя? – Улових се, че съм се подпрял на бюрото да си почина, сутринта се бе проточила, бях гладен.
   – Само да го приемеш – отговори Джон. – Искам ти да се погрижиш за него.
   В нашата професия обаче предпазливостта е здраво вкоренена по навик.
   – Защо? Да не би да се опитваш да ми създаваш излишни главоболия?
   – О, стига де. – Чух как Джон се усмихва. – Не знам ти някога да си върнал някой пациент, доктор Всеотдайност, а този човек си заслужава труда.
   – Защото аз съм художник ли?
   Той се поколеба само миг.
   – Честно казано, да. Аз не претендирам да разбирам хората на изкуството, но си мисля, че ти ще го разбереш.Казах ти, че той не говори много, но когато казвам това, имам предвид, че успях да изтръгна може би само три изречения от него. Той очевидно е започнал да изпада в депресия въпреки лекарствата, които започнахме да му прилагаме. Освен това демонстрира гневливост и има периоди на възбуда. Безпокоя се за него...

Издателство Сиела

Крадци на лебеди в Pimodo

Питър Мейл >> Корсиканска афера

Еднопосочен билет към удоволствието в провансалски стил

Милиардерът Франсис Рьобул се наслаждава на гледката от къщата си, когато съзира огромна яхта, чиито пътници са твърде заинтригувани от неговия имот.
Собственикът ѝ е Олег Вронски, руски магнат, който няма да се спре пред нищо в стремежа си да се сдобие с дома на Рьобул.
И ето че Сам Левит отново е на ход, подкрепян от чаровната Елена Моралес. За да се справят с опасния руснак, трябва да навлязат дълбоко в подземния свят на Корсика и да прибягнат до хитрост, защото залогът е животът на техния приятел.
Приключения с неочаквани обрати, живописни сцени и, разбира се, завладяващи описания на насладата от храната и виното.

Преводач Петя Петкова

Издателство Гурме Пи Си Ти И ООД

Корсиканска афера в Pimodo

Иван Вазов >> Разкази за деца

За човещината и родолюбието

   Бъдни вечер.
   Голямата ламба с фаянсов абажур, провесена от потона, озаряваше с весела светлина трапезата, около която беше събрано семейството.
   На трапезата бяха наслагани блюда с постни яденета и закуски: сарми, туршия с пиперки и с турунджави моркови, фасул, сладко, чер хайвер, мед, ябълки; като венец на всичко една дълбока фарфорова паница с армеева чорба, сгъстена със ситно нарязано кисело зеле, поляна изобилно с дървено масло и посипана разкошно с червен пипер – една от най-лакомите гозби тая вечер.
   Освен тях на тая господарска трапеза стоеше още едно необикновено нещо: тучена кадилница с няколко въгленчета вътре.
   Почтената старица, майката, баба Цвета, беше украсила трапезата с тия чудеса, както правеше всеки бъден вечер, за да съхрани за потомството си спомена на един простодушен и мил обичай на старината, а още – за да има през цялата година спор и берекет в къщата. Трябва да кажа, че въпреки силните протести от новото поколение, Цвета победоносно беше настояла този ден да се уважат традициите на старото и беше наложила всеобщ пост в къщата.
   Макар че беше вече седем часът, вечерята се не почваше. Всички чакаха нещо, с лъжици в ръка, нетърпеливо фърляйки погледи към знаменития саламурев нектар, излязъл из армеевата каца на баба Цвета.
   Очакваха още двама членове от семейството: най-стария син и най-младия. Първият се бавеше нейде в града, вторият идеше от Пловдив. Офицерин – подпоручик там, на поканата на майка си той беше отговорил телеграфически, че ще дойде днес. С тая надежда и с тая радост честитата майка беше задържала вечерята чак досега, макар че железницата от Пловдив пристига по-рано.
   И тя на всяка минута се ослушваше, няма ли да чуе гърмежа на някой файтон на пътя...
   Вратата се отвори, влезе един висок, четирийсетгодишен мъж. Най-стария син. По-младите почтително се поподигнаха от столовете си.
   – Какво! Няма ли още Боримира? – попита той зачуден.
   – Чакаме го, Драгое – отговори старата меланхолически; – днес железницата закъсня.
   – Отде знаеш, мамо?
   – Нали той яви, че ще дойде?
   – Напразно. Железницата е пристигнала още кога... Боримир е пропуснал трена и вероятно утре ще дойде – каза Драгой.
   – Ако е така, той би ни явил да му се не надяваме – каза майката, на която мъчно беше да се помири с мисълта, че ще вечерят без Боримира.
   – А! Богата работа, мамо – каза Драгой, като впери алчен поглед в златисточервената чорба.
   – Чакайте! Не пипайте още! Да ида да прикадя по-напред пред иконата, че после и софрата, че тогава...
   И баба Цвета пусна в кадилницата зрънца от смирнев тамян, па излезе с нея да извърши благочестивия си обряд.
   Един път липсал върховния надзор, дисциплината се наруши. Най-големия син пръв даде пример на деморализацията: той загреба от армеевата чорба първа лъжица, втора, третя; посегнаха и други лъжици и след една минута дълбоката паница се презполови.
   Когато баба Цвета се завърна и видя опустошението, тя ги засъди весела.
   – Не можахте да потраете! Като вълци сте изгладнели!
   – Зазъбица ни улови, мамо – смееше се Драгой.
   Майката прикади трапезата и облаци от благовонен дим заплуваха из трапезарията.
   Зафана се вечерята.
   Но баба Цвета нямаше кеф. Боримировото отсъствие отнимаше радостта ѝ, отслабяше охотата ѝ. Тя хем ядеше, хем в ума ѝ се въртеше образа на младия подпоручик, със златните украшения по зеления мундир и цял обкръжен с някакъв ореол от сияние... Ушите не слушаха шумните разговори на трапезата, а очакваха и дебнеха друг шум, който би се задал отвън. Защото, въпреки уверенията на Драгоя, тя неволно още продължаваше да се надява и лъже, че може да пристигне героя ѝ по някое чудо...

Издателство Скорпио

Иван Вазов. Разкази за деца в Pimodo

Джеймс Хадли Чейс >> Е, хубавице моя...

Твърде много хора имат планове за тези два и половина милиона долара

Казиното на Парадайз Сити всяка вечер събира в трезора си главозамайваща сума.

Всички големи играчи са там...

Серж Майски, изпечен обирджия, е хвърлил око на тази „лесна плячка“. За целта събира екип от виртуозни крадци и съставя почти гениален план.

Милионите попадат в ръцете му.

Но това е най-лесната част от историята...

Ще ги задържи ли за дълго, или ще попадне в капаните на полицията?

Издателство Труд

Е, хубавице моя... в Pimodo

Михаил Вешим >> Заведи ме вкъщи

За всички, непревърнали се в теле-зрители

   Всяка вечер децата от дом „Щастие“, макар и на различна възраст – между 7 и 14 години, гледаха „Голдън шоу“ като най-запалени зрители. Смееха се на вицовете, въпреки че по-често те не бяха детски, припяваха на песните хитове, а момичетата се опитваха да танцуват като балерините от екрана. Някои малчугани искаха да станат музиканти и да свирят в бенда на шоуто, други – да са известни като гостите му. И един ден, когато пораснат, да седнат на бежовото диванче – там Бати Злати разполага своите гости за интервю.
   Пешко-Ежко, който е истински цар на математиката, една нощ бе сънувал, че печели златен медал на международна олимпиада. Става толкова известен, че дори Бати Злати го кани в шоуто си.
   – Сядам аз на диванчето – разказа той съня си на Ян, с когото бяха съседи по легла и най-добри приятели – и Бати Злати почва да ме интервюира... Пък аз изведнъж се спичам – от прожекторите, от камерите, от микрофоните – и не мога да отговоря на нито един негов въпрос. От устата ми не излиза звук. Колко е две по две? – пита ме Бати Злати, а аз даже и това не знам... Срам, Ян, голям срам... Много се изложих!
   – Изложил си се, но само насън – успокои го Ян.
   – Ами ако се случи наистина?
   – Ти първо спечели златото на олимпиадата по математика, пък тогава мисли за интервюта! – усмихна се Ян.
   – Ще спечеля! – отвърна уверено Пешко. – И ще стана велик математик! Ами ти какъв ще станеш?
   –Аз...

Илюстрации Дамян Дамянов

Издателство Сиела

Заведи ме вкъщи в Pimodo

Анти Туомайнен >> Лечителя

Отчаяно време, отчаяни мерки

   Кое можеше да е по-страшно – абсолютната сигурност, че най-лошото се е случило, или страхът, който се трупа бавно и постепенно? Неочакваното внезапно срутване или бавното постепенно разпадане?

   С усилие на волята се отърсих от разпокъсаните си мисли и вдигнах поглед.

   Жълто-черни пламъци от катастрофирал камион

лазеха безмилостно по стълбовете край брега на пeшеходния мост Сьорнейнен. Камионът бе прекършен на две и обгръщаше стълба като влюбен. Никоя от преминаващите коли не намаляваше, да не говорим да спре – просто отбиваха в съседната лента, за да са на възможно най-безопасно разстояние.

   Същото направи и автобусът, в който пътувах.

   Извадих от джоба на подгизналото си от дъжда яке пакет хартиени кърпички и със сковани от студа пръсти измъкнах една, за да попия влагата от лицето и косата си. Хартията се намокри мигновено. Свих я на топка и я пъхнах в джоба. Изтръсках капките от подгъва на якето и извадих мобилния си телефон от дънките. Пореден опит да се свържа с Йохана.

   Както и преди нямаше връзка с нейния номер.

   Тунелът на метрото от Сьорнейнен до Кейланиеми бе наводнен и затворен. Ето защо на Каласатама се наложи да сляза и да изчакам автобус и аз останах под дъжда почти двайсет минути.

   В отражението на екрана, закрепен на бронираното стъкло, около кабината на шофьора, виждах как горящият камион остава далеч зад нас. Южните райони на Испания и Италия официално бяха оставени сами да се справят. В Бангладеш, който потъваше постепенно в морето, бе избухнала епидемия от холера, заплашваща да обхване цяла Азия. Споровете между Китай и Индия за водоизточниците в Хималаите бяха довели до война между двете държави. Наркокартелите в Мексико отговориха на затварянето на границата със САЩ с ракетни атаки към Лос Анджелис и Сан Диего. Пожарите в горите по поречието на Амазонка не бяха овладени въпреки опитите да бъдат ограничени с пренасочване на водите.

   Продължаваха военните конфликти по границите на вече тринайсет държави на Европейския съюз.

   Приблизителният брой на бежанците от климатичните промени възлизаше от 650 до 800 милиона души по цялата планета.

   Непрестанно чувахме предупреждения за тежки епидемии като малария, туберкулоза, ебола, холера и грип.

   В края на новините на екрана се появи наскоро избраната мис Финландия, която заяви, че напролет се очаква положението да бъде много по-оптимистично.

   Погледнах към дъжда навън, който продължаваше вече месеци, на практика от септември, и бе спирал само няколко пъти, и то за малко. Поне пет от крайбрежните квартали Яткесаари, Каласатама, Руохолахти, Хертониеменранта, Маряниеми непрестанно се наводняваха и това накара мнозина от жителите да напуснат домовете си...

Преводач Теодора Давидова

Художник Тони Ганчев

Издателство Enthusiast

Лечителя в Pimodo

Марк Чадборн >> Мечът на Албион

Залогът е оцеляването – на Кралицата и Англия...

1588: Докато испанската армада се приготвя да отплава, се разпростират изобилни слухове за апокалиптично оръжие, което, ако се озове във вражески ръце, е в състояние да унищожи Англия и кралица Елизабет веднъж завинаги. Уил Суифт е част от новата, увеличаваща се група шпиони на Уолсингъм, а авантюристичните му подвизи са го направили известен из цяла Европа. Но как е възможно един така прославен човек да бъде ефективен таен агент? Всъщност образът на Суифт за пред обществото е внимателно поддържана фасада, която има за цел да даде на хората на Англия героя, от когото се нуждаят, и да отклони вниманието от същинската му роля. Защото Уил заема челно място в скритата война с неприятел, който е безкрайно по-страховит от Испания...

Векове наред този невидим Враг, Мрачният двор, измъчва човечеството, като преследва за забавление почтените хора, отвлича ги и ги изтезава. Но сега Англия отвръща на удара...

Издателство Артлайн Студиос

Мечът на Албион в Pimodo

Джулия Стаг >> Оберж – Ресторантът при двете долини

Ще надхитрят ли кмета или „Оберж“ ще претърпи провал?

Многопочитаният „Оберж – Ресторантът при двете долини“ попада в ръцете на английска двойка и това предвещава края на гастрономическата цивилизация за малкото общество на Фогас във Френските Пиренеи.
Кметът е ядосан: намеренията му са братът на неговата съпруга да поеме контрола. Той решава да отстрани натрапниците с всички възможни средства и преди да имат възможността да сервират първия си пастис, Пол и Лорна се изправят пред Френската бюрокрация. Кметът не мисли за жителите на малкото градче, които имат своите причини да искат „Оберж“ да успее и посрещат младите заселници с отворени обятия.

Издателство Арт Етърнал Дистрибушън

Оберж – Ресторантът при двете долини в Pimodo

Ники Пелегрино >> Италианска сватба

Две враждуващи семейства, две любовни истории и... италианска храна...

Сестрата на Пиета Мартинели се омъжва.

Като сватбен дизайнер, на нея е отредено да направи булчинската рокля. Но Пиета е объркана от поредица въпроси без отговор. Защо баща ѝ е в семейна вражда с друг италианец в съседство? Защо майка ѝ е толкова унила и тъжна? И наистина ли мъжът, на когото винаги е държала, ще се ожени за друга?
Докато Пиета шие и слага мъниста по сватбената рокля на сестра си, тя разкрива тайните, които са довели семейството ѝ до тук и това застава между нея и щастието.

Издателство Арт Етърнал Дистрибушън

Италианска сватба в Pimodo

Илай Браун >> Канела и барут

Много повече от изискана кухня в открито море

Оуен Уеджууд е великолепният, но малко превзет готвач на корабния магнат лорд Рамзи, докато капитанката на корсарски кораб Лудата Хана Мабът не гръмва Рамзи в упор и не пленява Уеджууд.
Той трябва да се бори за живота си, като ѝ приготвя по едно великолепно ядене всяка седмица с наличните продукти на борда на „Летящата роза“.

А провизиите на пиратския кораб не са никак обнадеждаващи: царевично брашно, чесън, сланина, оцет, зелени лимони, ром и противна пастърма с неясен произход, която моряците наричат „Сладката Мери“.
Капитан Хана Мабът настоява и той да сяда на масата с нея всяка неделя и да споделят вкусните корабни блюда, а разговорите им по време на вечеря често придобиват мистичен привкус.

Издателство Smart Books

Канела и барут в Pimodo

Филип Флориан >> Кутрета

Някой ги краде...

   Онези възрастни господа, измъчвани и също толкова очаровани от миналото, колкото и младите вестникари, закъснели антикомунисти, не приемаха, че множеството тленни останки може да са друго, освен последица от бърза екзекуция, извършена до масов гроб през 50-те години.
   Мнението на историците не ги интересуваше, колебанието на съдебния лекар им се струваше подозрително, плод на малодушие, а фактът, че прокурорите не бяха открили нито един куршум, се смяташе за знак за десетилетно съучастничество с извършителите на зверството. Оставаха верни на своята теория, която пораждаше коментари и безапелационни статии във вестниците. Липсата на някои зъби, според тях свидетелство за изтезанията преди разстрела, разбитите черепи се смятаха за доказателство, че са използвани пистолети и бухалки, разположението на крайниците на известно разстояние от ключиците и тазовите кости показвало, че не става въпрос за християнско погребение, а за безразборно захвърляне от високо на безжизнените тела...

Преводач Ванина Божикова

Издателство Сиела

Кутрета в Pimodo

Саша Аранго >> Истината и други лъжи

Злото е въпрос на гледна точка...

Хенри Хейдън – известен автор на бестселъри – е изключително обаятелен човек, приятен за общуване, достъпен и скромен. Един любящ, посветен на съпругата си мъж, въпреки че може да има всяка жена, която би поискал. Щедър приятел. Отзивчив колега. Талантлив творец, посветен на писането, който не ламти за слава и пари. Достоен за възхищение. Или поне така изглежда... Но този Хенри Хейдън е конструкция, маска. Миналото му е тайна, методите му – още по-голяма тайна. Никой освен него и съпругата му не знае какво се случва нощем в богатия дом край брега на морето, в стаята със старомодната пишеща машина.
Досега житейските проблеми сякаш щастливо заобикалят живия класик Хенри Хейдън. Но... един ден той прави ужасна грешка. И вече не само полицията преследва Хенри, но и неговото старателно скривано минало заплашва да го настигне. Хенри е гениален мъж и разработва гениален план. Той сплита лъжи, истини и полуистини в една история, която трябва да му помогне да оцелее, дори когато е застанал на ръба на пропастта. Но само една стъпка напред ще е фатална...

Издателство Ергон

Истината и други лъжи в Pimodo

Робърт Браунинг >> Славният хамлински свирец

Класическа детска приказна поема

Град Хамлин е във Брунсвик,
до Хановер в съседство,
и Везер плиска там вълни
и мие южните стени.
Такъв брилянт ще търсиш с дни,
но в ранното си детство,
преди петстотинте лета,
когато почвам песента,
завъди гад туй кметство.
Що плъх бе! Почерняло чак.
За псета, котки – смъртен враг.
Децата хапеха до кръв,
чорбата лочеха с черпак,
ядяха сирене със стръв,
гризяха бъчва и капак,
гнездяха в мъжкия калпак,
жените стряскаха по мрак,
надвиквайки ги дене
с пищене и квичене
в минор, в мажор,
през вряк и грак.
Накрая майстор и чирак
превзеха общината.
„Изглежда кметът е глупак!
Позор за занаята!
Облекли сме го като цар
във хермелин, а няма цяр
за него срещу тая твар.
Понеже стар си и си тлъст
ли даже не помръдваш пръст?
Ум напрегнете, господа,
от напаст да спасим града,
че инак чака ни беда.“
И уплах, ужас и вина
разтресе кмет и община.
Така в диспути час измина.
Накрая кметът рече:
„За гулден давам хермелина
да съм оттук далече.
„Напрягай ум“ се казва лесно.
Главата заболя ме, честно,
да се почесвам неуместно.
Капан, капан ни трябва тук!“
При тези думи чу се звук
на портата отвън: „Чук-чук!“
О, боже, що ли е това?
И кметът наклони глава
като прасенце във тава,
с очи от леност помътнели,
същински стриди престарели.
Търбухът даваше им цвят,
щом зърнат гълъб за обяд.
„Кой шушка по килима? Въх!
Напомни ли ми нещо плъх,
изгубвам дума, ум и дъх.“
Но викна кметът „Влез!“ сърцато
и влезе същество чудато,
в одежда дълга пременено,
по равно в жълто и в червено,
върлина съща със очички
две сини, като две иглички,
смугло, с провиснали косички,
и със брадичка без космѝчки,
но пък с усмивка до ушички,
и доста стреснаха се всички,
и се зачудиха какво
е туй палто и същество.
И някой рече: „Пришество
на прапрадядо е, тръбата
последна чул изпод земята.“...

На български и английски език

Преводач Евгения Панчева
Илюстрации Том и Уенди Крейг
Издателство Изток-Запад

Славният хамлински свирец в Pimodo

Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков >> Бялото слънце на пустинята

Блестяща пародия на болшевизма или Жажда за живот

„През това време в Русия избухнаха две революции – Февруарската и Октомврийската. По-точно революцията беше само една – Февруарската, а през октомври стана преврат, който вече впоследствие, след като се усетиха, болшевиките обявиха за Великата октомврийска социалистическа революция...“
Дори само тези изречения на Валентин Ежов и Рустам Ибрахимбеков предопределят съдбата на романа им „Бялото братство на пустинята“ – забранен от цензурата. През 1970 г. едноименният филм обира овациите и се превръща в класика, но в него е едва 30% от същината на книгата.

   Бившият червеноармеец Фьодор Сухов вървеше през пустинята с походна стъпка и оставяше подире си вдлъбнатинки от следи, които горещият ветрец се стараеше бързо-бързо да засипе с пясък.
   Тъмните петна от пот по избелялата гимнастьорка, покрити с тънък, бял като скреж слой сол, говореха, че Сухов вече дни наред върви по пясъчните бархани, прострели се от хоризонт до хоризонт като вълните на замръзнало море.
   На гърба му висеше отъняла торба. В ръка носеше сапьорска лопатка с резки по дръжката – на пръв поглед с неясно предназначение. Нов-новеничък колан – широк, кожен, с два реда дупки – не съответстваше на званието редови боец, какъвто Сухов бе до съвсем неотдавна. От едната страна на този колан бе вързан поочукан метален чайник, от другата – кобур с револвер. Досами токата на колана пък висеше кинжал в ножница от корава кожа – по-точно даже не кинжал, а тежък боен нож.
   Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо. Пелиново храстче стърчеше неподвижно като метличка, без да хвърля сянка. Мярна се гущерче, одраска пясъка с нокти и всичко отново замря, потъна в гъстата знойна тишина. Само под тежките обувки на Сухов пясъкът равномерно шумолеше.
   Като лъкатушна вълна проплува гюрза и се скри зад билото – блесна жълтото ѝ гръбче, нашарено с ромбчета...
   В звънтящата тишина изникна пернат хищник. Кръжейки бавно, той наблюдаваше тътрещия се човек, после вниманието му се насочи към плъзналия се от ръба на бархана жълт зигзаг – змия! Орелът тутакси прибра криле – все едно по шевовете – и се хвърли в атака надолу към плячката. Тънко свистене се разнесе във въздуха.
   Сухов реагира на мига. Измъкна револвера от кобура, като едновременно с това извъртя тяло, прицели се в носещата се към земята птица... но в последния момент се сдържа и отпусна ръка, без да стреля.
   Отдавна прекрачил военната младост, когато с бойна разпаленост гърмеше с пушката по каквото му падне, Сухов се бе научил да пести боеприпасите. Неведнъж бе попадал в такива засукани положения, когато го заплашваше сигурна смърт само заради това, че в съдбовния момент не му достига един-единствен патрон.
   Също толкова отдавна Сухов си бе наложил правилото да използва оръжие само срещу отявлен враг или когато бе нужно да намери храна в пустинята.
   Орелът, нападнал змията, не го застрашаваше с нищо, а за храна ставаше само при едно условие – ако Сухов умираше от глад.
   Той прибра револвера в кобура и без да помръдне, дълго гледа билото на веригата от бархани, зад която се скри хищникът – чакаше кога ще излети отново. Орела го нямаше никакъв. Тогава Сухов от любопитство реши да изкачи бархана и да погледне какво се е случило там.
   Щом се качи на билото, на десет крачки от себе си, на стръмния, заслонен от вятъра край на бархана, видя птицата. Беше едричък орел змияр. Сухов бавно се приближи до него. Орелът лежеше по корем, широко раззинал кривия си клюн и разперил криле на пясъка.
   Стана му ясно какво се е случило: змията, доловила смъртна опасност, бе успяла да се плъзне надолу по пясъчната урва, а орелът, преценил погрешно, се бе врязал с гърди в ръба на бархана и се бе разбил в пясъка.
   – Ай-ай-ай! Как тъй се обърка, братле? – Сухов се наведе над пострадалия орел. – Види се, младо пиле си още!
   С картечна бързина биеше птичето сърце – личеше си по трепкането на перата по гушата. Сухов откопча сапьорската лопатка и бавно прокара края на дръжката над главата на птицата. Орелът не се дръпна. Нададе сърдит, писклив вик, преобърна се изведнъж по гръб, вкопчи се яростно с остри нокти в дръжката и удари с клюн по нея.
   – Леле-мале! – удиви се Сухов и додаде одобрително: – А тебе си те бива, момче... Съпротивляваш се – значи ще живееш! – Той внимателно издърпа дръжката на лопатката и я освободи от ноктите на орела.
   – Хубаво. Да ти помогна – с нищо не мога, а да те ядосвам – няма... Хайде оздравявай, а аз ще си ходя...
   Орелът го гледаше немигащо. В този горд и вечно суров поглед на хищник нямаше ни страх, ни болка, ни жалба –– и много ясно, и най-малка молба за пощада.
   Сухов намигна на орела и пое нататък през пустинята в посока, която само той си знаеше.
   Но не минаха и няколко минути, изведнъж над главата му се разнесе някакво шумолене и Сухов съзря познатия му орел, който отначало тежко, а после все по-уверено и все по-уверено размахал криле, се заиздига нагоре, където възходящ поток подхвана и понесе оцелялата птица към ослепително сияещото бяло слънце...
   Настроението на Сухов очевидно се подобри. Беше доволен, че за последното денонощие, прекарано в пълна самота в тази проклета пустиня, му се удаде да си пообщува с макар и безсловесно, но все пак живо същество.
   Разбира се, в пустинята – при все че тая дума идва от „пусто“ – щъкаха всякакви живинки, особено заран. Но земните зайци, хомяците, съселите твърде отдавна бяха втръснали на Сухов, също както и костенурките, скорпионите, змиите и всякаква друга чуждоземна гад. А по-едричките жители на пясъците като красавеца джейран, пустинната лисица или пустинния вълк той, вървейки пеша, не успяваше дори да огледа – те се стрелваха мълниеносно отвъд барханите веднага щом подушеха човек. За годините скитане из пустинята на Сухов неведнъж му се беше налагало да ловува джейрани или, както им викаха тук, газели. Но за лов трябваше минимум карабина, а в добавка съвсем добре би му дошъл и един бърз вихрогон...
   Срещата с орела владетел на пустинното небе Сухов сметна за добра поличба и си позволи кратка почивка. Той откачи чайника от колана, измъкна дървената запушалка от чучура, отпи малка глътка, затъкна тапата обратно, наби я с длан за по-сигурно и отново привърза съдината към колана. После приседна на ръба на бархана, събу се, изтърси пясъка от обувките и пренави партенките. След като пак се обу, постоя, докато набележи посоката, и пое нататък, както и преди – напряко през барханите. Буцеста сянка плуваше зад него, малко по-встрани.
   – Мина пладне – рече си той и погледна огромния часовник на лявата си китка. Часовникът беше спрял...
   От оскъдната глътка вода по челото на Сухов изби бързо съхнеща пот. Той смръщи вежди още повече, за да укроти жежкия блясък на слънцето. После затвори очи докрай и пред вътрешния му взор се появи пурпурна пулсираща пелена. И в тази пелена той видя плаващи по течението дини, почти потънали от тежест, лъскави. Видя широка река, чиито прохладни води спокойно течаха...
   Усмивка се плъзна по лицето на Сухов. Стори му се, че се върви по-леко – жегата вече не го мореше толкова. Всичко висеше по Сухов уж небрежно, но нищичко не дрънчеше, не прозвънваше и той вървеше, без да се интересува от пейзажа, защото и без това никакъв пейзаж нямаше – само пясък, накъдрен като дъска за пране. Понякога очите му се поотваряха и оглеждаха околността – знае ли човек. А в същото време спомените го заливаха и все повече му припомняха водата, реката, прохладата, родния край...

(Откъсът е по превода на Светлана Комогорова)

Издателство Зенит

Бялото слънце на пустинята в Pimodo